Мэтью Кляйн - Рестарт

— Симпатизирам ти, Дом. Наистина. Вероятно ти трябваше да станеш директор на „Тао“.

Той ми се усмихва. Идеята му допада.

Продължавам:

— Ето и добрите новини. Аз съм тук само временно. Направим ли обратния завой, напускам. А това означава, че моята длъжност се освобождава. Означава също, че бих могъл да кажа някоя добра дума за онзи, който

Дано, ама надали.

Гледам го и се опитвам да разбера дали думите ми са имали желания успокоителен ефект. Той отговаря:

— Оценявам онова, което казваш, Джим. Ако съм те разбрал правилно, ти ми каза, че аз ако ти помогна да изправим на крака „Тао“, ти ще ми помогнеш да получа директорската длъжност. — И се сеща да добави: — Когато си тръгнеш.

Букварът на търговеца: изкарай си тирадата и окуражавай клиента да повтори думите ти. Включвам се в играта:

— Точно това ти казвам. Дом: когато напусна, ще ти помогна да получиш длъжността.

Той кимва и се усмихва:

— Харесва ми онова, което чувам.

— Но ето къде е проблемът. Искаш да си директор? Хубаво… само че ни трябва компания, на която да бъдеш директор. Това означава, че трябва да запазим „Тао Софтуер“ жива. А това е възможно само ако вкараме в нея пари.

— Казах, че работя по въпроса.

— Не ме разбираш — търпеливо му повтарям аз. — Ако продължаваме по същия начин, сами ще си отрежем клона. — Навеждам се през масата, за да създам впечатление, че споделям с него поверителна информация: — Парите ни свършват, Дом. Останали са ни само седем седмици.

— Седем седмици? — повдига вежда той. Нормално не е препоръчително да разказваш на подчинените колко е зле ситуацията. Противно на поговорката, честността никога не е най-добрата политика. Честността подтиква хората да си търсят нова работа. Но Дом — склонен съм да се обзаложа, че не бъркам в това — няма да отиде никъде. Не и ако се е прицелил във върха на „Тао“. И ще стои тук, докато не му се удаде възможност да се пробва.

— Поради тази причина — довършвам аз — трябва на всяка цена да продадем нещо. Тази седмица.

Дон се усмихва. Усмихва ми се така, както се усмихваме на дебеличък племенник, изтърсил нещо готино.

— Да продадем нещо тази седмица? Ами да. Защо не? — свива рамене той. — Само дето не разполагаме с нищо, което да продадем, Джим. Ако идиотите в техническия отдел ми дадат нещо, може би ще мога да ти помогна…

— Имаме демо — прекъсвам го аз. — Вчера го видях с очите си да работи. — Добавям бързо: — В повечето случаи. Но можем да го продадем.

— Мамка му — произнася Дом.

— Мислих доста — съобщавам аз.

— Две опасни думи от устата на директор — промърморва той.

— Продаваме на грешните хора. И продаваме абсолютно грешния продукт.

— Добре, добре — бърза да се съгласи Дом. — Нека създадем нов продукт, ние двамата с теб — аз и ти. И няма да споделим с никого от докторите по компютърна техника в техническия отдел, докато не приключим.

— Помисли. Опитваме се да направим пари, като продаваме софтуер на тийнейджъри, използващи фейсбук. Говорим за безнадеждно влюбени петнайсетгодишни момичета с шини на зъбите. Които получават дневни пари от мама и тате. Е, изненадващо ли е, че нямаме приходи?

— Но това ни е бизнес планът, Джим. Правим технология и я лицензираме на социалните мрежи. Бизнес планът ни е такъв от самото начало.

— В такъв случай планът е бил калпав.

— Имаш ли по-добър?

— Имам. Хрумна ми тази сутрин.

— Хрумна ти?

— Да ти кажа ли какво направих тази сутрин, преди да дойда на работа? — Решавам да не споделям за макмъфина. Както и за втория. — Минах през банката да изтегля пари от банкомата. — Правя многозначителна пауза: — Банката, Джим. Банката.

На лицето му се изписва объркване. Направо е замаян.

— Помниш ли онази фраза на Уили Сътън [10] Уилям Сътън (1901–1980) — неуморен американски банков обирджия, прекарал половината от зрелия си живот в затворите. — Б. пр. ? — припомням му аз: — „Защо ограбваш банките, Уили? Защото там са парите“?

Само че Дом още не може да стопли за какво му говоря. Изтънчеността и бързият интелект не са сред добродетелите му. Затова продължавам:

— Виж, знаеш ли какъв е проблемът на банките? Това са хората, които си искат парите. Банките трябва да са сигурни, че ги дават на правилния човек. Поради тази причина непрекъснато се налага да въвеждаме ПИН кодове, пароли и тайни фрази. Защото трябва да докажеш кой си. Ами ако не е нужно да правим това?

— Не може ли банките да разберат с абсолютна сигурност кой си ти само като те погледнат.