Мэтью Кляйн - Рестарт

Не съм много сигурен какво иска да ми каже или защо това има някакво значение за нея, но поне не е безразлична за нещо. Затова се съгласявам:

— Добре, мила.

Претеглям фотографията на ръка. Рамката е необичайно тежка. Отварям куфарчето си и слагам металната рамка вътре. Отивам до вратата на спалнята.

Пожелай ми късмет — казвам аз.

— Натръшкай ги!

Както винаги, сладур — отговарям й и затварям вратата зад себе си.

Слизам долу и излизам на верандата. Вече е над двайсет градуса. Небето е безоблачно. Във въздуха се носи ароматът на екзотични цветя.

В алеята на съседа на отсрещната страна на улицата влиза син понтиак. Това е единствената друга къща в задънената улица и тя е огледално изображение на нашата.

Понтиакът от другата страна спира. От колата слиза едър мускулест мъж в маркови дънки и вталена по тялото му копринена риза. Обут е в кожени боти.

Впива поглед в мен оттам. Има дълбоко поставени черни очи, изпъкнало чело, малка уста и брадичка. Подобната на луковица глава и малките устни го правят да прилича на гущер, някак див и кръвожаден — истински велосираптор [8] Вид хищен динозавър — Б. пр. .

Махвам му с ръка. На път съм и да го поздравя, може би дори да прекося улицата и да се представя, но преди да предприема нещо, той се обръща и без да покаже по някакъв начин, че е забелязал присъствието ми, поема нагоре по алеята си и се качва на верандата. Дори не вкарва ключ във вратата. Натиска дръжката и влиза у дома си. И изчезва от погледа ми.

Има нещо странно в него. Не физиката му, макар тя определено да е особена. По-скоро нещо в облеклото му — тези скъпи, прилепнали по тялото му дрехи, които не биха били добре приети в никой офис. Това е облекло, по-подходящо за портиер в нощен клуб дрехите са несъмнено скъпи, но не могат да скрият факта, че под тях има жесток човек.

И още нещо. Поглеждам часовника си. Осем и няколко минути. Защо моят съсед се прибира у дома, когато останалият свят тръгва на работа? Интересно с какво се занимава.

Опитвам се да надзърна от мястото си в къщата му, но щорите са плътни, а прозорците — тъмни. Всичко около дома му е непривлекателно.

Добре дошъл в квартала, приветствам се аз, докато се качвам в колата, за да потегля за работа.

Нека сме честни, не направо за работа.

Има една малка подробност, която се нарича закуска. Не може да управляваш компания на празен стомах. В действителност много малко са нещата, които можеш да направиш на празен стомах, ако изключим отслабването, така че завивам по коридора за коли през „Макдоналдс“ за сутрешното си кексче „Ег Макмъфин“.

„Ег Макмъфин“ е сутрешният ми ритуал. Преди няколко години той дойде на мястото на цигарите и пиячката. Едва ли са много хората, които биха се чувствали добродетелни след изяждането на „Ег Макмъфин“ рано сутрин, но аз го мога.

След като съм минал през алеята за коли, отбивам в паркинга и изяждам кексчето си отстрани на закусвалнята на работещ двигател и климатик, духащ струя студен въздух в лицето ми. Двайсет секунди по-късно смачквам опаковката, напускам паркинга, поемам на изток, правя два остри леви завоя в стил „Досиетата Рокфърд“ и отново се нареждам в алеята за втори „Макмъфин“.

Някъде дълбоко в подсъзнанието ми се е стаило подозрението за съществуването на крехка връзка между ритуала на сутрешната ми закуска и мекия ми разширяващ обиколката си корем. Връзката, каквато и да е, е само предполагаема и изисква допълнително изследване.

Следващата ми спирка е пред банката, където изтеглям 200 долара от банкомата и най-сетне пристигам в офиса в осем и трийсет. Заплашителното ми поведение на събранието вчера е имало ефект — не съм първият пристигнал. На паркинга има много повече коли.

Аманда е на рецепцията, чете съсредоточено книга и дори си подчертава пасаж. Толкова е завладяна от съдържанието — вторачена е в текста, дъвче долната си устна и е максимално концентрирана — че не ме забелязва, докато буквално идвам на сантиметри от нея. Едва сега вдига поглед изненадана и затваря книгата.

— Добро утро, Джим — поздравява ме тя.

— Добро утро, Аманда. Какво четеш?

Усмихва се.

— Велика книга. Чел ли си я някога?

И я вдига, за да видя. Книгата е с малък формат, много от страниците в нея са с подгънати ъгли и е толкова стара и захабена от употреба, че надписът със златни букви на корицата казва само „Света Биб“, а от „лия“ е останал само едва различим релеф.