Мэтью Кляйн - Рестарт

Само че той изведнъж се готви да приключва разговора.

— Добре казва. — Нещо друго да ми съобщиш, преди да свършваме?

— Виж, Тад — започвам аз. Знам отговора на следващия си въпрос, преди да го задам, но трябва да попитам: — Тук са нужни свежи пари. Поне още пет-десет милиона. Ти не ми каза каква каша е забъркана.

— Забрави, брат ми.

— Изкупете обратно акции на занижена цена. Смъкнете цената. Иначе няма да стане…

— Направи го да стане! — изкрещява той. Изненадан съм от остротата му. Познавам Тад отдавна и той никога не ми е повишавал тон. Може да е човек, който няма да се замисли да промуши някого в гръб, но ще го направи кротко, е приятелска усмивка. Гласът му отново омеква: — Наистина, Джими. Оправи нещата. — Вече е толкова спокоен, че съм готов да си внуша, че изобщо не си е изпускал нервите. Трябва да е някакъв ефект на слушалките блутут. Тад продължава: — Не знам какво друго да ти кажа. Партньорите ми няма да заложат повече нито грош на това куче. Comprende?

— Да — въздъхвам аз. — Comprendo. Разбирам.

— Мога ли да направя нещо друго за теб? — пита Тад.

— Друго? — повтарям аз и се засмивам. — Че какво направи досега?

— Ами дадох ти страхотна работа и се готвя да те направя богат.

— Вече ми каза, че това било лъжа.

— Така ли? Добре, хвана ме. Както и да е, направи каквото можеш.

— Всичко, на което съм способен.

— Знам, че ще го направиш, приятелю. Нали затова те наех. Хайде, чао…

И той затваря, оставяйки ме с телефона до ухото.

Когато се събуждам от кошмарите си, никога не викам.

Събуждам се по един и същи начин всяка сутрин, след като съм сънувал един и същи сън. Синът ми е във ваната. Тялото му плува малко под повърхността на водата. Лицето му е синьо, устата му е отворена в ням вик. Русата му коса — твърде дълга за момче — е разстлана на тънък слой върху водата. Погледът… как ме гледат тези мъртви очи. Сякаш ме питат: „Защо ми стори това?“. Ужасени очи.

Изправям се седнал в леглото, чаршафите са скупчени около мен на мокра топка, ризата ми е подгизнала от пот, писъкът е застинал мъртвороден на устните ми. Никога не викам. Не и на глас. Никога.

Оставям ужаса да избледнее. По същия начин постъпват събудилите се, когато оставят да се възстанови кръвообращението в ръката им, върху която са спали. Това е утринният ми ритуал. Седя в леглото, дишам бавно и оставям ужаса да избледнее.

Поглеждам часовника. Още няма седем. Либи тихичко хърка до мен.

Измъквам се тихо от леглото. Вземам студен душ и се обличам.

Днес оставям вълнения костюм на закачалката в дрешника и вместо него избирам мек спортен панталон и блуза с къс ръкав. Отивам до Либи в леглото и се навеждам над нея. Тя спи.

— Либи?

Изсумтява нещо, дърпа одеялото върху главата си и се обръща на другата страна.

— Либи, скъпа, тръгвам, разбра ли?

— Ммм… — казва тя.

— Ще говорим, когато се върна. Нали се сещаш — за снощи… а? — За истеричното ти разплакване, след като правихме секс.

Либи казва:

— Ммм…

Надявах се на по-ясен отговор. На някакъв отговор.

— Нали? — отново питам аз.

Тя въздъхва. Обръща се с лице към мен. Очите й са широко отворени.

— Добре — отговаря.

— Всичко ще се оправи. — Мисля, че иска да чуе тези думи. Но след като ги казвам, осъзнавам, че може би аз съм този, който иска да ги чуе. — Наистина. Ще видиш…

Тя дръпва одеялото под брадичката си и кимва.

Вземам куфарчето си. На излизане от спалнята спирам до скрина. Вдигам снимката на мен и Либи на дивана, направена в една новогодишна нощ преди не знам колко години, с онзи червенокож рогат сатир, застрашително надвесен зад нас. Дори в полумрака на стаята съм поразен от изображението — ръката ми обхваща Либи, а тя се дърпа от мен. Това не е фотография на съпруг и съпруга, наслаждаващи се на нощ на веселба и пируване — това е снимка на извършвано в момента отвличане.

Оставям я обратно на скрина. Иска ми се да взема с мен фотография, която да оставя на бюрото в работата, но не тази. Бих искал да е снимка на Коул. Но Либи скри всички негови снимки след смъртта му.

Тя се обажда от леглото:

— Вземи общата ни снимка.

Обръщам се към нея. Наблюдавала ме е. Макар да съм я чул много добре, питам:

— Какво?

— Ако ще вземаш някоя, вземи тази, на която сме заедно. Моля те.

Свивам рамене. Отново вземам снимката на двама ни в онази мансарда в Сан Франциско. Разглеждам я.

— Не знам… изглежда ми много странна — казвам накрая аз.

— Има ни двамата — обяснява тя.