Мэтью Кляйн - Рестарт

— Знам.

— Разбирам, че не ти е лесно. Благодаря ти, че дойде с мен. Благодаря ти и че още си тук, след всичко, което съм… — Спирам. — … ти сторил.

— Обичам те, Джими — казва тя.

Това са точните думи. Доволен съм, че ги изрече. Но има нещо странно в тона й. В думите й изобщо не се долавя любов — те прозвучават като реплики от сценарий, който е накарана да прочете.

Мобилният ми телефон иззвънява.

Резкият звук ми носи облекчение. Дава ми възможност да изляза от стаята, без да казвам нищо повече, без да я наранявам, без да съм принуден да си припомням нещата, които съм направил.

Изваждам телефона си от джоба на панталоните, които лежат на топка на пода. Отговарям на третото позвъняване. Излизам от стаята, притиснал телефона до ухото си.

— Джим — съобщавам аз в слушалката.

— Как върви, мой човек?

Тад Билъпс. Най-старият ми приятел. Ако се замисля… може би единственият ми приятел. Останалите ме предадоха. По някакъв нелеп начин Тад не само ми остана верен, но ми даде и тази работа в „Тао“. Което го прави повече от приятел — той ми е и шеф.

С телефон между бузата и рамото аз внимателно затварям вратата зад мен, за да не обезпокоя Либи. Тръгвам по коридора.

— Как върви ли? — повтарям аз. — Върви на провал, Тад. Носим се право към ада. Компанията е боклук, хората са боклук, продуктът също е боклук, който никой не иска да купува. Гълтаме по милион на месец. И са ни останали пари за само седем седмици.

— Да — казва той. — Предполагам, трябваше да спомена тези неща, преди да ти предложа работата. Намери ли вече добри ресторанти там?

— Ресторанти? Нямам никаква представа — шляпам все така бос надолу по стълбите. — Ями припомни как успя да ме излъжеш да дойда тук.

— Не съм те уговарял. Ти ме убеди. Молеше ме на колене. Беше отчаян.

— Преувеличаваш — казвам аз. Само че неговите задявки, подхвърлени уж на майтап, минават много близко до костта. Онзи следобед, когато го издебнах в „Ил Форнайо“, наистина бях на ръба на отчаянието.

Не.

Отчаян внушава, че съм имал някакво достойнство. Жалък би било по-точна дума.

Той сменя темата.

— Как е Либи?

Снишавам глас:

— Намусена, сърдита.

— Е — заключава той ведро, — значи всичко е наред.

— А… да не забравя да те информирам: тук е 38 градуса.

— Да, и затова трябваше да те предупредя. Във Флорида става малко… как се изразяваха там? Задушно.

— Благодаря за предупреждението.

— Нека се сетя. Днес си отишъл в офиса по костюм, нали?

— Не — лъжа го аз.

— Никой във Флорида не носи костюми, Джими. Ти колко нагъна в багажа си?

— Не съм вземал костюми, Тад.

— Колко?

— Три. Все вълнени.

— Има ли някаква, макар и минимална надежда? — рязко става делови Тад.

— Казват, че през декември се разхлаждало.

— За компанията говоря, Джими.

— Не знам — отговарям аз. — Дай ми още ден-два да се поразровя из нещата и ще видим какво ще надуша. — Влизам в дневната и отивам към плъзгащата се стъклена врата. Надниквам навън, към двора. Дъждът е спрял. Плувният басейн е с огледална повърхност и чист като сълза.

— Какво има да душиш? — интересува се Тад.

— Исках просто да кажа, че…

— Спомни си какво ти казах, когато те наемах — прекъсва ме Тад.

— Че ще ме направиш богат?

— Не, това беше лъжа. Спомни си другото. — Гласът на Тад иде на талази и аз определено чувам духащия през микрофона му вятър. Представям си го как кара беемвето кабриолет със свален гюрук из слънчевото, умерено топло Пало Алто, с блутут слушалката, закачена на ухото.

— Кое друго?

— Казах ти: „Защити инвестицията ми и мен".

Сега, като ми го казва, си го спомням. Още тогава думите му ми се бяха сторили странни: Защити инвестицията ми и мен.

— Какво означава това?

Означава каквото чуваш. Първият ти приоритет е да спасиш компанията… ако можеш.

— А вторият?

— Няма такъв. Това е. — След малко допълва: — Погрижи се щедростта ми да не се върне да ме ухапе по задника.

— Това пък какво означава, Тад?

— Означава — бавно изговаря той, сякаш съм малоумен идиот, — че съм те наел, защото си ми приятел. Рискувах с теб. Накарай ме да се гордея. Това е всичко.

— Разбирам.

Само че не разбирах. Трудно е да се повярва, че Тад е загрижен за съдбата на „Тао Софтуер“ — нищожна треторазрядна начеваща компания, в която той е убедил партньорите си да инвестират преди почти четири години. Той има поне дузина такива компании в инвестиционния си портфейл. Репутацията му няма да бъде накърнена, ако „Тао“ фалира. Деветдесет процента от компаниите, в които се наливат рискови инвестиции, се провалят. Такова е естеството на този вид бизнес. Рисковите инвеститори смятат, че са успели, ако дори само една от десет техни компании успее да изплува. Но какво иска да ми каже Тад с това „защити мен“? От какво да го защитя?