Мэтью Кляйн - Рестарт

Накрая, на четвъртия път — шест месеца след първия ми опит — поддаде. „Правя го, за да ме оставиш на мира“, каза ми по-късно. Бяхме не в бар, а в супермаркет. Оказа се далеч пред мен на опашката за касата. Има нещо тъжно в експресните каси на супермаркетите в осем вечерта — на тях се редят само самотници и хора с разбити сърца. Стояхме там, усмихвахме се притеснено и тайничко сравнявахме покупките си, извадени на неопреновата лента на конвейера: за мен пиле на грил, за нея салата… и изглежда изборът ни подтикна да обединим силите си и да вечеряме заедно.

След година бяхме женени.

Това беше краят на романса. Работех неудържимо, отдаден изцяло на кариерата си. За Либи ми оставаше много малко време. Когато ни се роди първото дете, едва сколасвах да го видя. Вече се бях протегнал към следващото стъпало на корпоративната стълбица. От вицепрезидент по търговските въпроси станах главен оперативен служител в „Нет Гард“. Оттам ми оставаше само един скок до длъжността на изпълнителен директор. Първата си директорска длъжност получих, когато бях на трийсет и осем години. И това беше върхът на кариерата ми.

Кариерата ми беше във възход, но останалата част от живота ми се разпадаше. Бях непрекъснато пиян, но някак успявах да контролирам как и кога да го правя. Бях онова, което се нарича „високофункционален пияница“ — термин, използван от хора, неспособни да признаят, че имат истински проблем. Пристигах на работа трезв и работех компетентно, дори бих казал гениално, но щом стрелките на ролекса ми застанеха на шест часа, знаех, че е време да си тръгвам и да се напия. „Моето време“, наричах го аз собственически, убеден, че работодателят ми може да ме контролира от осем сутринта до шест вечерта, но след това имам правото да получа тялото си обратно и да го унищожа както, по дяволите, ми харесва. Оставах пиян повечето нощи, понякога в несвяст, което, предполагам, беше добре дошло, тъй като поне забравях повечето дивотии, които успявах да сътворя.

С течение на годините пиенето премина в смъркане, смъркането в ходене по курви, след тях дойде кристалният метамфетамин, а накрая, за капак, и залаганията. Нямам представа откъде ми се натресе последното, нито защо. Баща ми никога не беше залагал, аз също… докато не станах наркоман. И един ден със сламка в носа, курва в леглото до мен и разтворена програма на гонките на гърдите вдигнах поглед и осъзнах, че тръпката на новия залог ми носи същото удоволствие като тръпката от новата жена. Но когато се уловиш, че звъниш на своя букмейкър в два сутринта, за да заложиш 10 бона за победата на Бол Стейт, трябва да разбереш, че имаш проблем.

Когато получих първото си назначение за изпълнителен директор, бях извън контрол — сбивания в баровете, чукане с непознати, обратно залагане на всичко спечелено, загубване и спечелване наново, вземане назаем от страховити мъже, прибиране у дома надрусан или пиян, нараняване на Либи по всички възможни начини освен физически.

Краят настъпи със смъртта на сина ми. Коул беше само на 4 годинки, когато една нощ се удави.

Дори след като областната прокуратура свали обвиненията срещу мен за смъртта, Либи не ме напусна. И до днес нямам представа защо остана до мен. Може би защото не познаваше никого другиго. Или защото и нейният баща се бе оказал пияница и тя — подобно на толкова много други жени — се бе примирила с повторението на миналото. Или защото наистина бе така, както тя твърдеше: че ме обича въпреки онова, което направих онази нощ.

След смъртта на сина ми спрях наркотиците. Изчистих се. Опитах се да направя кръгом в живота си. Опитах се да изградя отново кариерата си. Отне ми много време. В онези безнадеждни дни започнах да звъня на старите си познати. Молех да ми дадат втори шанс. Започнах на дребно, с краткосрочни проекти: консултации за прохождащи компании с финансови проблеми, спасяване на изхвърлила своя вицепрезидент софтуерна компания, временно изпълняващ длъжността генерален директор на компания, чийто собственик бе получил сърдечен удар. Възнаграждението ми бе в акции — късове хартия — обикновено без стойност. Никой не ми плащаше в налични. Но след като понабрах инерция, започнах да се самопредлагам като „директор под наем“, „спасителният рестартер“ и имах известен успех. Колкото по-далече попадах от Пало Алто, толкова по-малко хора знаеха за миналото ми. Задачите ми бяха дискретни, финансовата ми компенсация незавидна, прогресът ми — стъпка по стъпка. Но имаше прогрес. Бавно започнах да стъпвам на краката си.