Мэтью Кляйн - Рестарт

— Не. Май не се изразих достатъчно ясно. Кой ще ни плаща за нашия продукт?

— О… — казва той. — Мисля, че никой. Поне не веднага. Но ако го създадеш, те ще се появят.

— Кой ще се появи?

— Те — отговаря ми той и оглежда стаята, сякаш те са на път да разбият стената и да нахлуят в кухнята

— Не мисля, че някой ще ни дойде на крака — казвам аз. — И ако вземат, че дойдат, те ще бъдат хлапетии с празни джобове. А компания се управлява само ако имаш пари. Известно ти е това, Дейвид, нали?

— Това е съгласно старата школа — усмихнато ми обяснява той. — Днес хората разсъждават по различен начин.

— Това е начинът, по който аз мисля днес.

Тонът на гласа ми докосва нещо скрито дълбоко в гънките на елфския му мозък. Изведнъж омеква и започва да се държи угоднически:

— Прекрасно, Джим. Кажи ми какво си намислил и аз ще го реализирам.

— Нищо — казвам му аз. — Нямам предвид нищо. — Не още. Но трябва да измислим начин да правим пари.

— Отлично — кимва той. — Прекрасно. — В ъгълчето на устата му се е заклещило парченце от пуканка. — Започвам да мисля по въпроса. Как да направя пари и ми посочва главата си, примижавайки и кимайки.

— Как да направя пари…? Как да направя пари…?

Повтаря фразата отново и отново и аз го оставям го с пуканките му да обмисли новата си мантра на спокойствие.

Оставам на работа до шест часа.

Когато решавам, че за днес ми стига и излизам на паркинга с преметнато през рамо сако на костюма, върху мен се стоварва жегата на флоридската пещ. След три крачки към колата вече ми е избила пот. На четвъртата съм плувнал. Когато сядам зад волана на форда, косата ми е залепнала за скалпа, кожата ми е на червени петна, сякаш съм прекарал деня си като стоманолеяр, а не в софтуерна къща.

Включвам климатика и потеглям към дома.

Наричам го „дом“, но досега не съм го виждал. Когато ме назначиха в „Тао“, двамата с Либи решихме да си взема едноседмичен отпуск без нея. Взех самолета от Пало Алто, където живеем, за хижата ни на остров Оркас по крайбрежието на Сиатъл. Прекарах седмицата в риболов, размисъл и усамотение. Докато бях там, Либи бе дошла преди мен във Флорида, беше наела подходяща къща и я бе подготвила за пристигането ми.

Не звучи много романтично или справедливо и най-вероятно не е. Но тези рестартерски задачи могат да се проточат по цяла година без отпуск и дори без уикенди. Работните дни стават по 14 часа. Напрежението е непрестанно. Трябва да пристигнеш в компанията готов за работа. Определено помага, ако получиш няколко дни спокойствие, преди да започнеш. Либи и аз сме екип и тя върши своята част от работата, за да мога аз да върша моята.

Така че снощи взех ранния полет от Сиатъл за Атланта, после за Форт Майърс и дойдох на работа направо от летището. Не съм стъпвал в новия дом. За последно видях Либи преди седем дни, когато тя ме остави пред летището в Сан Франциско, целуна ме и ми пожела приятно прекарване на ваканцията без нея. Не съм съвсем сигурен, между другото, дали беше искрена.

Докато бях на почивка, тя намери къщата тук. Не е кой знае колко хубава, но е достатъчно добра за временно назначение. Да не говорим, че била невероятно удобна за човек на работа в „Тао“, понеже се намирала на 10 минути път с кола.

Следвам указанията на джипиеса. След няколко минути завивам в безлюдна задънена улица и вкарвам форда си в алеята. Веднага забелязвам жена си — тя е в предния двор и копае с лопатка за разсаждане в тъмната земя.

Когато Либи чува пукащия под колелата чакъл, вдига глава. Носи широкопола ленена шапка, жълта лятна рокля и гумено сабо на бос крак. Слизам от колата, разтъпквам се и с обратен ритник тръшвам вратата с подметката. Отправям се към нея.

Всеки път, когато видя жена си след период на отсъствие — та дори да е само един ден — си мисля: „Как успях да излъжа жена като тази?“. Тя е 15 години по-млада от мен, на трийсет и няколко, но достатъчно възрастна, за да не ме излага, когато двамата е нея се появим на някое вечерно парти. Има кестенява коса до раменете, светли очи, мило лице и високо източено тяло, оформено от редовни посещения в залата за фитнес и желязна дисциплина, която някога намирах за прелестна, но сега ми се струва безжалостна и плашеща.

Не знам какво очаквам да направи при появата ми — може би да хвърли лопатката, да скочи и да ме прегърне с изкаляни ръкавици или поне да се усмихне с онази притеснена усмивка, в която се бях влюбил преди толкова много години. Но тя не прави нищо подобно. Остава клекнала в зеленчуковата леха и ме поглежда с любопитство, сякаш съм се върнал, след като съм отскочил до бакалията, а не след 7-дневно отсъствие.