Мэтью Кляйн - Рестарт

Когато се приближавам толкова, че повече да не може да ме игнорира, тя най-сетне се изправя, избърсва калта от ръкавиците си и накланя странично глава. Стъпвам в рохкавата почва — кафява пръст, оборски тор и торф — и поемам през зеленчуковата градина. Виждам доматени корени, спретнато привързани към бамбукови колци със зелен конец, прави редици маруля и стръкове разнообразни подправки.

— Още ли ми се сърдиш? — питам аз.

— За какво?

Въпросът й е уместен. Изборът наистина е богат. Свивам рамене.

— Естествено, че не — уверява ме тя.

— Тогава целувка?

Прегръща ме непохватно. Обръща лице нагоре и аз я целувам. Тя обхваща главата ми с кожените си градинарски ръкавици и аз усещам изсушената трошлива животинска кожа по шията си, парченца от която се посипват по яката на ризата ми.

Разделяме устни.

— Потен си — отбелязва тя.

— И аз те обичам.

— Искаш ли да те разведа из къщата?

Къщата е ретро южняшка имитация в някогашния „колониален“ стил, с веранда под навес и два плетени люлеещи се стола от ракита отпред. Мощен дъб хвърля сянка над цялата й северна страна.

Обзаведена е с вкус — това впрочем е нормално за отдаваните под наем къщи — с предпочитание към здрава и стабилна, а не стилна мебелировка. Цветовете са меки, избрани да не дразнят. Отпред има фоайе с висок таван и полукръгло стълбище, водещо към втория етаж, където, както може да се предполага, са спалните. Дневната се пада встрани, а кухнята — отзад. В задната част на дневната има плъзгаща се стъклена врата, извеждаща към заден двор, в който виждам плувен басейн, сгушен в горичка бодливи палмето [7] Вид нискостеблена палма. — Б. пр. .

— Какво ще кажеш? — пита ме Либи.

— Става.

— Нямах много време за огледи — знаеш, само седмица. А и предлагането не беше голямо. — Звучи малко нервно, сякаш се оправдава.

— Всичко е наред, Либи — успокоявам я аз и я стискам за рамото, — справила си се много добре.

Засмива се. Звучи странно неспокойна.

— Не вярвах, че ще ти хареса. Изглежда малко… — замисля се за подходящата дума — … фалшива.

Надниквам в дневната. Диванът е тапициран с подобие на грубо корабно платно, тъмнокафяв — цветът на стар шоколад, престоял в бюфета. В далечния ъгъл е поставен на пода висок старинен часовник в корпус от стъкло и орех. Тиктака звучно. Не че възразявам срещу коментара на Либи „фалшива“, но все пак казвам:

— Тук сме само за дванайсет месеца. Това ще е нашето малко приключение. Нали?

— Да — съгласява се тя. Но не звучи много авантюристично настроена.

С Либи се запознах преди 15 години, когато тя беше студентка в „Станфорд“, а аз търговски директор в „Лантек“, вече несъществуваща компания, тогава занимаваща се с продажби на мрежови карти. В онези дни „Лантек“ продаваше всичко, което съумееше да произведе, и аз печелех повече, отколкото си бях представял, че един син на полицай в Сан Хосе някога би могъл да печели. Бях един от многото пришпорващи поршето си из Долината видиотени търговски директори, но отдавах успеха си повече на своя талант, отколкото на късмета, задявах сервитьорките и май се наслаждавах на живота прекалено много.

Либи беше една от тези сервитьорки. Работеше в „Гъската“ — мястото за запой на служителите в „Лантек“. Много от клиентите на „Гъската“ тогава се опитваха да я свалят и аз не бях изключение, макар да го правех най-вече словесно.

Но поне бях настойчив. Неуморим и настойчив.

Поканих жената, на която бе писано да ми стане съпруга, да излезе с мен четири пъти, докато се съгласи да остане сама с мен в стая.

Първия път, когато я поканих да излезем, тя много спокойно ми каза да се пръждосвам по дяволите. Още помня как ми го каза: „Върви по дяволите!“. Помня го и до днес. Не беше ядосана. Върви по дяволите, каза ми тя със сладък глас, сочейки с пръст, сякаш услужливо ми обясняваше как да намеря мъжката тоалетна.

Два дни по-късно отново я поканих и този път тя се изсмя, сякаш реши, че се шегувам.

— Забавно, Тейн — каза, щом си пое дъх след комичното ми изпълнение. — Аз и ти на среща! — И се отдалечи, смеейки се.

Трябва да призная, че това отне малко вятър от платната ми, така че не посмях да опитам трети път цели няколко месеца. Това се случи по време на едно от онези затишия, които понякога удрят баровете из центъра, когато след часа на намаленията в края на работното време тълпата се разотива по домовете при семействата си и в баровете остават само заклетите пияници. Този път сервитьорката на име Либи Гренвил изобщо не реагира на въпроса ми. Току-що беше донесла четвъртия ми скоч за вечерта и го бе сложила на барплота пред мен. Когато се наведе да остави чашата, аз я попитах тихо, толкова тихо, че никой друг не можеше да чуе, дали мога да я взема от това място и да я заведа на ресторант. Тя замръзна в тази поза, наведена над бара, с кичур коса в очите си, и дори не вдигна поглед. Още го помня — как стоеше като вкаменена, но едновременно грациозна и гъвкава е изпъкнали сухожилия на протегнатата ръка и коса в очите. Имаше един момент на замръзнало колебание. После неувереността й се изпари, тя се изправи и се отдалечи, клатейки глава, сякаш укорявайки се, че едва не се е поддала на изкушението да направи ужасна грешка.