Мэтью Кляйн - Рестарт

Но преди устните ми да изрекат думите на въпроса, екранът става черен и на него се появяват едно до друго две изображения. Отляво е зърнистия образ от служебната снимка на Розита в кадровото й досие в „Тао“, а отдясно е уголемената цветна фотография на Розита от гимназиален годишник. Под нея пише: „Розита Моралес, гимназиално училище „Сейнт Клауд“, випуск 2003“. Наистина си е Розита — много по-млада и по-слаба, отколкото вече я познавам със старателно оформена фризура, седяща превзето със сплетени пръсти на фон, имитиращ синьо небе.

— Та-да…! — тържествуващо изтананиква Даръл. — Справи се! — Звучи по-изненадан дори и от мен.

— Господ да ме порази! — прошепвам аз. Не съм голям технократ — признавам, че с мъка се справям с най-простата възможна електронна таблица, — но това е една от най-изумителните демонстрации на софтуер, на която някога съм присъствал. — Как можа да…? — започвам аз.

Даръл се впуска в поредното описание на своя софтуер, усмихнат като горд баща.

— Гениално, нали? Ако сме честни, трябва да признаем, че извадихме късмет, понеже в базата данни имаме доста снимки от гимназиални годишници във Флорида. Ако беше избрал служител от Орегон — Дейвид Перис например — е, тогава нямаше да бъдем такива късметлии, понеже този щат е ненормален, не, не прекалявам, те просто отказаха да ни предоставят достъп до базата данни на тяхната СРТС. Тогава щяхме да разчитаме на другите източници на данни. Да не говорим за бързината на действието — повече източници означава повече процесорно време. Ето затова този софтуер трябва да се използва като услуга, предлагана от центрове за данни.

— И все пак… — казвам аз, без да съм сигурен, че имам някаква представа за какво ми говори, но съзнавайки, че това е без значение. Демонстрацията беше много добра. Силно впечатляваща. Макар да не е много ясно с какво точно. Но впечатляващите демонстрации, както е известно, водят до подписване на договори.

Ранди ме поглежда:

— Джим, искам още веднъж да повторя официално, „за протокола“, че това е много ранна алфа версия. Постигнатата точност на разпознаване е едва 80 %. Това е истината.

Вземам решение на момента:

— Това не ме интересува. Да го направим.

Ранди предпазливо се осведомява:

— Да направим какво?

— Ще покажем това. Трябват ни пари. А единственият начин да накараш някой да ти подпише чек е да му покажеш нещо, което може да докосне — и посочвам компютъра: — Можем ли да вземем това чудо на среща?

— Програмата ще върви навсякъде — отговаря Даръл. — Трябва ни само връзка с интернет.

— Джим… — започва Ранди като човек, който е на път да възрази.

Обръщам се към него. Нещо в лицето ми го принуждава да замълчи.

— Какво? — питам го аз.

— Нищо.

— Мога да го подготвя до утре — услужливо се обажда Даръл.

— Направи го — нареждам му аз.

Успявам да открия Дейвид Перис в кухнята, където прави пуканки. Наведен е с лице на сантиметри от стъклото на вратичката на микровълновата печка, вперил поглед през прозорчето със строгостта на надзирател, който брои затворниците.

— Дейвид?

Обръща се.

— Да…? — Изглежда виновен. — Правех си пуканки. Обичаш ли пуканки, Джим?

— Не — казвам му аз. — Разкажи ми как възнамеряваш да направим пари.

— Да направим пари?

— С нашия продукт, Дейвид — „Пи Скан“. Нали отговаряш за маркетинга? Какъв е маркетинг планът? Как точно ще направим пари с него?

— О, Джим — отговаря ми той с измъчено лице, разкриващо голямо неудобство, сякаш съм бавноразвиващ се, а той не иска да ме излага на публично място.

— Ние няма да можем да правим пари още доста време. Доста, доста време.

— Примерно още колко?

— Ами… — гласът му заглъхва. — Трудно е да се каже.

Дзън, известява ни микровълновата. Времето изтече. Дейвид бръква в нея, изважда пуканките и отваря плика, като внимава за горещата пара, която излиза навън при разпечатването му. После се обръща към мен:

— Защо се интересуваш?

— Защо се интересувам… как смятаме да правим пари ли? Просто не знам. Така ми хрумна.

— Джим, ти не си от тази индустрия, нали?

— Коя по-точно имаш предвид?

— Социалната, Джим — уточнява той. — Говоря за социалната. Всичко сега се върти около социалната индустрия. Фейсбук, да речем. Ползваш фейсбук, нали?

— Не.

— Ето, виждаш ли — казва той, сякаш току-що е доказал твърдението си. Бръква в плика с пуканките, облизва пръстите си, бръква пак, после се сеща да ми предложи: — Искаш ли? — поглежда ме, протегнал пакета.