Мэтью Кляйн - Рестарт

Сега, стоейки в центъра на Флорида, на пет хиляди километра от дома, от истинския ни дом, мисля, че разбирам защо Либи ме третира като непознат. Тя бе започнала с мен, когато бях в зенита си, и бе останала, когато се сринах. Беше ми простила за извършените неща. Като бавачка ме бе вдигнала на крака. И ето ни най-сетне пак там, откъдето бяхме започнали. Имам шанса да спася истинска компания с истински инвеститори. И това е най-добрата ни възможност от седем години насам. А може би и изобщо. Мога да спечеля 10–11 милиона долара, ако успея.

Либи може би се пита дали няма да проваля и тази възможност… както бях провалил всичко останало в нашия живот.

— Ей — казвам аз. Протягам ръка и вземам пръстите й в моите. Те остават безволево меки. Всичко ще се оправи. Край на грешките. Обещавам.

Тя кимва. Не отвръща на настойчивия ми поглед. Дори не ме поглежда.

Не ми вярва, усещам го.

Не вярва на нито една моя шибана дума.

Тръгва пред мен нагоре към спалните

Леглото е грижливо оправено, застлано с опъната като кожа на барабан кафява постелка. Либи винаги е била много придирчива — все оправя леглата, подрежда килерите, лъска тоалетните. Вманиачеността й по спретнатостта и подредеността се разви горе-долу по същото време, когато моята спирала стремглаво и неуправляемо пое надолу. Не е нужно да си Фройд, за да си го обясниш.

Таванът на спалнята е висок и сводест. Над леглото има пропелер с несъразмерно големи лопатки от тик, все едно сме в Хавана веднага след войната. Той бавно се върти и тихичко поскръцва на всеки оборот. До леглото има прозорец, а отвън, точно зад него, се издига грамаден дъб, чиито клони докосват стъклото. Плъзгаща се врата извежда на малка тераса с изглед към басейна в задния двор.

— Е, какво мислиш? — пита ме тя.

— Малко Куба, малко Шангри-Ла.

Отивам до бюрото и дръпвам случайно едно от чекмеджетата. Либи вече е подредила багажа ми. Потници и чорапи ме чакат на грижливо оформени квадратни купчинки и запасът може да ми стигне за две седмици. Преди да напуснем Пало Алто, се споразумяхме да донесем във Флорида възможния минимум от покъщнината — малко дрехи и някои дреболии за ежедневно ползване. Искахме да оставим остатъка от живота си в истинския ни дом, където да ни чака. А се надявахме да се завърнем триумфално.

Върху бюрото Либи е подредила три фотографии в метални рамки. Едната от тях изобразява мен, много по-млад, застанал на тротоар с ръце в джобовете и насмешливо озъбен срещу фотографа. Все едно Джеймс Дийн след вземане на кристален мет.

Втората снимка е на Либи — слънцето озарява лицето й, а тя стои сама в някаква горичка.

Третата и последна снимка е на двама ни, седнали на диван. Не сме усмихнати.

Прискърбният подбор ме натъжава. Либи сигурно е положила усилия да избере важни моменти от съвместния ни живот, само че толкова много от миналото ни е забранено за спомняне, че това вероятно е най-доброто, което може да се направи: три несвързани фотографии, всичките не на фокус, с качество, будещо асоциации със заложници в Бейрут, снимани противно на волята им. Какво може да се каже за един брак, ако след десет години съвместен живот има само една снимка на двамата заедно?

Вглеждам се във въпросната снимка… на мен и Либи, седящи един до друг на диван. Намираме се в стилна мансарда пред неизмазана тухлена стена. Зад нас виси плакат в стил арт деко — реклама от 20-те години на миналия век на италианско вино. На нея пише Vini di Lusso и изобразява гротесков червен сатир с извити рога и гърбав нос, гладно зобещ от грозд. На фотографията Либи и аз сме вперили поглед във фотоапарата, неестествено безразлични към създанието зад гърбовете ни. Ръката ми е на раменете й, но сега — ретроспективно погледнато — ми се струва, че тя сякаш се е свила от докосването ми.

Помня нощта, когато се снимахме. Беше преди седем години. Намирахме се в Сан Франциско. Жилището бе собственост на мой приятел, Боб Паркър, а партито беше по случай Нова година. Боб ми беше стара дружка от „Лантек“, един от най-добрите ми приятели по онова време, но също така един от приятелите, които изчезнаха след смъртта на сина ми — дали заради неудобството да ме познава, дали преизпълнен със съмнения във връзка със случилото се онази нощ.

В нощта на снимката аз бях ходеща развалина — безработен, смътно съзнаващ проблемите си, но въпреки това продължаващ да пие, да залага, да се друса. В края на нощта Либи покорно ме придружи до дома, но не преди да се пробвам да свалям пиянски съпругата на Боб и да се опитам да я стисна за циците, когато се бе навела да ми сервира.