Мэтью Кляйн - Рестарт

Сега, в спалнята ни, Либи се приближава зад мен, взема снимката от ръката ми и я слага обратно на шкафа.

— Исках една, на която сме заедно — казва тя, сякаш за да обясни защо е избрала снимка, свързана с лоши спомени.

Обръщам се. Тя стои много близко до мен. Опряла е гърдите си в гръдния ми кош. Излъчва ухание на сладко, на торф и на пудра. През лицето й минава кална следа. Облизвам пръст и я избърсвам от бузата й. Следата изчезва. Усещам първите признаци на възбуда.

— Как е леглото? — питам я аз.

— Меко.

— Да му направим ли сефте?

Поглеждам зад нея, през прозореца, и с изненада установявам, че небето е притъмняло. Разнася се трополенето на първите капки дъжд.

Любим се. Преди да започнем, мислех, че ще бъде бързо и по животински — ще й разкъсам дрехите, ще я хвърля на леглото и ще я изчукам след седем дни въздържание. Само че изобщо не става така. Стоим до леглото. Тя бавно ме разсъблича, разкопчавайки ризата ми копче по копче. Сваля ципа на панталоните, освобождава колана ми. Пуска дрехите ми на пода. Аз плъзвам встрани презрамките на лятната й рокля и я оставям да се свлече. Събуваме си бельото и оставаме голи един срещу друг в прохладата на климатизираната стая. Безмълвно и като по сигнал пристъпваме към леглото.

Лягаме странично, с лице един срещу друг. Всеки гали кожата на другия. Спускам обратната страна на дланта си през зърната й, корема й, окосмението й.

Тя дръпва пръстите ми до лицето си. Целува всеки от тях поотделно, започвайки с палеца. Когато стига до кутрето, го слага в устата си и започва да го смуче. Изважда го и го поглежда.

Моментът е подходящ да спомена, че нямам двата първи сегмента от кутрето на лявата си ръка. Случи се преди десет години заради затръшната врата на кола по време на пиянска нощ или заради вбесен букмейкър на име Ектор Гонсалес. Заради едното или другото съм загубил съзнание и не помня какво точно се бе случило. Либи разказва тази история по следния начин: прибрал съм се у дома в три сутринта с омотана около остатъка от кутрето ми кърпа за подсушаване на съдове. Но вместо да коментирам някак странната загуба на част от пръста ми, съм започнал да се оплаквам, че умирам от глад и че спешно искам да ям свестен хамбургер. За да ме примами в колата, тя се престорила, че ще ме откара до „Джак в кутията“, но вместо това ме завела в спешното отделение.

И ето сега тя взема половината ми кутре, дръпва го надолу между краката си и започва да се гали с него. Затваря очи и потреперва.

Оставям недъгавата си ръка омекнала на нейно разположение. Тя започва да я движи по-бързо в ритъм, който ми е познат. След минута тялото й потреперва. Ахва. Оргазмът й прозвучава като изненада — звукът, който една жена издава, когато й съобщят, че някой е мъртъв.

След върховния момент Либи затваря очи. Продължава да държи половината ми кутре в себе си. След минута се качвам отгоре й и се плъзвам в нея. Чукаме се бавно. Тя продължава да държи очите си затворени.

Навън вали. Над океана проехтява глух тътен на гръмотевица.

Ускорявам ритъма, следвайки честотата на капките по прозореца. Либи почти не помръдва, но аз го осъзнавам едва сега. Може би очаква моя оргазъм, за да се махна най-сетне от нея.

Правя го. Издавам тих звук, за да й подскажа, че и аз съм свършил.

Оставам върху нея още малко, защото е някак неприлично да скоча като гимнастик от кон с гривни. Броя до десет и се изтъркулвам встрани. Либи вече е отворила очи и гледа в пропелера от тик на тавана, който бавно се върти, все така поскърцвайки.

— Липсваше ми, Либи — прошепвам аз.

— Вече ме имаш — казва тя.

Не знам дали да интерпретирам тези думи като простички и сладки, или да намеря зад тях горчивина. Целувам устните й, слизам от леглото и отивам бос до тоалетната.

Когато се връщам, тя е под завивките с гръб към мен. Дъждът навън е отслабнал. Гръмотевиците се разнасят едва чуто, в далечината. Бурята отминава.

Гледам тялото на Либи под завивките. То се движи странно… тресе се?

— Либи? — казвам аз. — Плачеш ли?

— Не.

Но не е така. Отивам до края на леглото. Посягам и докосвам глезена й през чаршафа. Тя сепнато се обръща. Очите й блестят.

— Какво има, мила? — казвам аз.

Тя поклаща глава.

— Нищо… извинявай.

— Кажи ми.

— Съжалявам — настоява тя.

— Не си щастлива от идването ни тук.

— Щастлива съм — унило казва тя и подсмръква.

— Няма да съжаляваш — успокоявам я аз и веднага съжалявам за думите си. Защото прозвучават като фраза, казана на проститутка. Опитвам пак. — Исках да кажа… — поемам дъх. Какво искам да кажа? — Либи, това е много важно за мен. Това е моят шанс.