Мэтью Кляйн - Рестарт

Паркирам в началото на покритата с чакъл алея за коли. Там има монтирана на кол пощенска кутия, на която пише: „Доктор Джордж Лиаго, д.н., д.м.“. Буен кървавочервен клематис е обрасъл около кола и цъфналите стебла почти скриват частта от надписа с двете научни степени. Мисля си, че ако съм пръснал толкова много пари, за да уча, ще излизам всяка сутрин до кола с градински ножици в ръка.

Поемам тежко по чакъла. До къщата е паркирана самотна „Краун Виктория“, която, както изглежда, е колата на доктор Лиаго.

Позвънявам. След малко вратата се отваря от мъж в костюм с вратовръзка. Той е висок, оплешивяващ, със сива перушинеста коса и грижливо подстригана бяла брада. Очите му са отворени неестествено широко, от което изглежда твърде изненадан да ме види.

— Господин Тейн? — изрича той.

— Доктор Лиаго.

— Моля, влезте.

Тръгва пред мен през фоайето, подминаваме дневната и влизаме в кабинет. Подът не е застлан с мокет — обувките ни чаткат по голото дъбово дюшеме. Стените в кабинета са скрити зад дървени лавици за книги, отрупани с медицински монографии в скъпа кожена подвързия и подобаващ набор от класически заглавия. Има голямо дъбово писалище, диван с тапицерия от телешка кожа и два удобни на пръв поглед стола с високи облегалки, поставени един срещу друг. Доктор Лиаго прави широк жест с ръката си, обхващащ онзи квадрант от стаята, в който се намират столовете и диванът. Това означава, че мога да избера каквото ми допада повече — стол или дивана.

Избирам стола. Отпускам се на единия от двата. Меката му седалка ме изненадва.

Доктор Лиаго сяда срещу мен.

— Е — казва той и се усмихва. — Добре дошли. — Гласът му звучи успокояващо. Това е онзи вид тих глас с придихание, на който ги учат в медицинския университет. Според мен отделят на овладяването му поне един семестър. Със сигурност някъде има професор на щатна длъжност, който е извършил обстойно и впоследствие положително реферирано изследване, в което е стигнал до извода, че колкото по-тихо говориш, колкото си по-близко до шепот, толкова по-внимателно ще бъдат изслушани думите ти и толкова по-висока ще бъде тарифата ти. Лиаго казва: — Гордън Крамер ме осведоми за миналото ви. Но мисля, че е най-добре вие да ми разкажете със собствени думи защо сте тук.

Оглеждам се. На стената срещу мен е окачена диплома, на която латински фрази декларират в курсив, че доктор Джордж Лиаго е завършил Корнелския медицински институт. Малко по-далече, в ъгъла, стои тъмносива метална кантонерка с доста сериозно изглеждаща ключалка. До нея е писалището. Върху него е сложен електрически часовник с плавно обикаляща секундна стрелка и циферблат, излъчващ меко сияние в оранжевата част на спектъра. Всички психоаналитици притежават големи светещи настолни часовници, задължително обърнати към пациента, така че той да разбере кога му остават само няколко минути, за да опише опустошителната емоция от оставянето на сина си да се удави във ваната. Примерно.

Кабинетът на Лиаго е тъмен. Този ефект е постигнат чрез тежки дървени щори, блокиращи всички прозорци. Стаята е много тиха и отпускаща. Няма начин в нея да не се почувстваш защитен и в безопасност.

И въпреки това…

В нея има нещо смущаващо.

Отнема ми малко, за да открия какво е то.

Тази стая е прекалено подредена. По писалището на доктора няма никакви документи — няма дори грижливо подредени на купчинка папки. Като изключим часовника, на писалището няма нищо друго. Няма фотографии, няма дреболии, няма никакви предмети или лични вещи, които да напомнят за нещо. Всеки доктор, когото някога съм посещавал — интернист, гастроентеролог, психиатър — полага поне минимално усилие да украси работното си място и да го персонализира, та макар и като покаже някакъв дребен спомен — награда, черупка на морска мида, детска рисунка. Но тук няма нищо подобно. А най-странното е, че това явно е домашният му кабинет. Къщата изглежда като временно жилище, без следи от обитаване. Като филмов декор.

— Тук ли живеете? — питам го аз.

Въпросът е прост, но доктор Лиаго се отнася към него предпазливо. Не отговаря веднага. Изглежда ме продължително. Накрая проговаря:

— Защо питате? Ще ви успокои ли да разберете, че наистина живея тук?

Засмивам се.

— Не, докторе. Просто се опитвам да разведря атмосферата.

— Да — продължава той. — Живея тук. — Опитва се да се присъедини към моя смях и леко се усмихва. — Та така… — казва той.

— Та така — съгласявам се аз. — Искате да знаете защо съм тук. — Поемам дълбоко дъх. Усещам се, че потъвам още по-дълбоко в мекия стол. Да не взема да се изгубя в него. Да се задуша. — Късата версия?