Мэтью Кляйн - Рестарт

— Джим, аз никога не съм чувал името на тази компания.

Подавам му справката на Джоан. Той се втренчва в първата страница. Разбира само от маркетинг и не е много наясно със счетоводните документи. Виждам очите му да преминават по редовете с числа и усещам как се опитва да разбере какво точно очаквам от него да забележи. Накрая осмисля страницата. Малките му веждички се стрелват нагоре и се скриват под линията на косата му.

— Не… — прошепва той повече на себе си. — Не, не, не! — Вдига поглед към мен. — Джим — казва ми той тихо, но убедително, — аз нямам никаква представа за какво са тези плащания. Днес чух името на тази компания за първи път в живота си. „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“… — И той произнася името на компанията бавно, изплювайки го като мръсна дума.

— И не си представял отчетите за тези разходи?

— Не — казва той. Гласът му е тих, но твърд. — Абсолютно не.

— Не си оторизирал тези плащания?

— Не, не съм.

— Това са три милиона долара — обяснявам аз. — „Тао Софтуер“ е платила на тази компания цели три милиона долара. Къде са отишли тези пари?

— Откъде да знам?

— Дейвид — казвам аз, снишавайки на свой ред глас. Използвам тона на баща, който меко гълчи любимия си палав син. — Искам да ми признаеш всичко. Мога да ти помогна, но само ако ми кажеш истината. Можем да избегнем уведомяването на властите. Можем да уредим нещата дискретно. Нямам желание да превръщам това в престъпление и наказание. Нека се разберем като мъж с мъж.

Думите ми го огорчават:

— Джим, не знам в какво ме обвиняваш. Но нямам нищо общо с това. На всичко отгоре, аз не бих могъл да пусна тези разходи, без да са парафирани. Питай Джоан. Не може да няма запазена документация.

Разбира се, че трябва да има. Дори в такава разпасана фирма като „Тао“ няма начин някой да подпише чек за петдесет бона, без нечие одобрение.

Освобождавам Дейвид с махване на ръка. Той напуска офиса ми намусен, мърморейки под носа си. Позвънявам на Джоан.

— Джоан — без поздрав започвам аз, — виждам тук един доставчик…

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“? — пита тя.

— Кои са те?

— Нямам идея.

— Оторизирал ли е Дейвид тези плащания?

— Няма документална следа. Вече потърсих. Някой е подписал тези чекове, но не съм аз.

— А кой е написал чековете?

— Не знам.

— Дай ми информацията, с която разполагаш, за тази компания. Телефонен номер, адрес, каквото и да било…

— Последната страница в пакета — съобщава ми тя. — „Данни за доставчиците“, в дъното на страницата…

Прелиствам на последната страница. Джоан отново ме е изпреварила. Предвидливо е написала пощенския адрес и телефонния номер на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“. Кодът е 941 [11] Този код се отнася за район, включващ областите Манати, Сарасота по протежение на т. нар. Сън Коуст, югозападна Флорида. — Б. пр. , а адресът в Нейпълс, Флорида, изглежда подозрително като служебна пощенска кутия — „Апартамент 3524“, в град, където няма нито една сграда на 35 етажа.

— Благодаря ти, Джоан. Намерих го.

Натискам вилката, за да прекъсна разговора с нея, и веднага набирам номера на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“.

Отговаря ми женски глас:

— Ай Ти Ес [12] Началните букви на International Tradeshows Services — Б. пр. . Какво мога да направя за вас?

Измислям най-неправдоподобното име, което ми идва на ум:

— Таниша Рокафелър Маргарита, моля.

— Съжалявам, няма я. Ще оставите ли съобщение?

Това потвърждава подозренията ми. Не разговарям с истинска секретарка, която поне би трябвало да знае имената на своите колежки, а по-скоро с нещо като телефонен секретар.

— Къде се намирате? — питам.

— Кой се обажда, моля?

Затварям.

Въздишам тежко. Изумен съм. В дните ми на парашутист из проблемните компании съм виждал много некомпетентност и много кражби на дребно. Но не се бях натъквал на нищо толкова… нагло. Обикновено фалшивият доставчик иска няколко хиляди долара тук, няколко хиляди там. Идеята е сумите да се поддържат малки, под нивото на „радара“. Но три милиона долара? Какво, по дяволите, са си мислили тези хора? Че аз няма да забележа три милиона долара?

Добре, имам малка изненада за крадците. Те едва ли очакват на вратата им да се изправи лично директорът на „Тао Софтуер“. Само че аз ще направя точно това.

Но всичко по реда си. Първо трябваше да науча адреса — истинския им адрес, а не този на наетата в Нейпълс пощенска кутия.

Вземам оранжевия плик от справката на Джоан. Напъхвам в него малко от нежеланата поща, за да му придам правдоподобна тежест. Надписвам плика отвън с решителен почерк — Ай Ти Ес, и добавям дадения ми от Джоан пощенски адрес.