Мэтью Кляйн - Рестарт

Запечатвам плика, набирам номера на Аманда и я викам при мен. Когато идва, давам й плика:

— Експресна поща — казвам аз. — Искам това да бъде доставено най-късно до утре рано сутринта.

Утре сутринта ще имам отговора.

Прибирам се у дома в шест и половина вечерта. Достатъчно рано е, надявам се, за да изненадам Либи, която е свикнала да се връщам късно, когато съм затънал до гуша с кашите по рестарта на разни компании — обикновено девет или десет часа, много след като тя вече е вечеряла самичка. Тази вечер обаче имам план: да се насладим с жена ми на вечеря, без да сме припрени — да сготвим заедно, да погледаме телевизия, може би да правим секс. Разгръщащата се влакова катастрофа с кодово име „Тао Софтуер“ може да почака до сутринта.

Но когато спирам в алеята пред къщата, с изненада установявам, че джипа на Либи го няма. Вътре, естествено, няма и следа от нея. Нито на кухненската маса, нито на вратата на хладилника има бележка.

Качвам се по стълбите, като викам името й.

Спалнята е празна. Вентилаторът над леглото бавно се върти, поскърцвайки. Отивам до плъзгащата се врата в далечния край на стаята и излизам на верандата. Виждам долу задния двор и плувния басейн. Но Либи я няма в него.

Прохладната чиста вида на басейна ми дава идея. Връщам се в спалнята, обелвам от кожата си влажните от потта дрехи и ги хвърлям на куп на пода. Намирам банския си в моя скрин и слизам бос при басейна.

Басейнът не е голям — шест метра дълъг и два метра широк, — замислен е един човек да прави дължини в него. Откъм дълбокия му край — надписът там предупреждава, че дъното е на три метра — има нисък трамплин за скачане. Някога в училище тренирах скокове във вода и бях достатъчно добър, за да участвам в студентските първенства. Може би дори можех да спечеля стипендия, но избрах да не го правя. Има една възраст в живота на мъжете, когато те решават, че някак не е прилично да се състезават публично в каквато и да е дисциплина, ако са облечени в плътно прилепнал по тялото „Спийдо“. Просто аз бях пораснал по-бавно от другите.

Изкачвам петте стъпала на трамплина, отивам до грапавия край на дъската, обхващам ръба й с пръстите на краката си и — без да се замисля — се оставям да падна напред. Това е тайната на добрия скок във вода — да се престориш, че си умрял.

„Падайте като трупове, момчета — обичаше да ни крещи отдолу Крамп, треньорът ни. — Падайте като трупове!“

Така и направих.

Врязвам се във водата, изстрелвам се нагоре и преплувам една дължина, без да подавам глава, за да поема въздух. На далечния край, все така потопен, правя кълбо, за да обърна посоката, и плувам още половин дължина, преди да вдишам.

И тогава го виждам.

Очите ми смъдят от хлора, а по миглите ми има ситни мехурчета, които ме карат да примижа, а на всичко отгоре плувам бързо, така че картината е размита.

Но го виждам.

Толкова съм сигурен в тъмната фигура, плаваща във водата над мен, колкото и в синьото небе отгоре. Момченцето е осветено от другата страна — силует, трепкаща сянка на повърхността на водата, очертана от слънчевата светлина над нея.

Но няма никакво съмнение кой е. Разпръснатата в широка дъга около главата руса коса се вижда като жълт ореол в илюстрация на древен ръкопис. Малките ръце са разперени върху повърхността.

Не, няма съмнение кой е това.

Това е Коул. Плава отгоре точно пред мен. Стъпвам върху грапавия цимент на дъното, изправям се в цял ръст и крещя. Не името му, дори не някаква дума викът ми е нечленоразделен, задавен. Кашлям водата, която незнайно как се е плъзнала надолу в гърлото ми, и за момент съм сигурен, че ще повърна в новия ми басейн.

Поемам дълбоко въздух, разтривам очи, избърсвам водата от тях и пак поглеждам.

Онова, което бях убеден, че съм видял, не е там. Басейнът е празен. Няма никакви плаващи тела на момченца. Никакви трупове. Само вода.

Поклащам глава.

Помислям да изляза от басейна, но съзнавам, че ако сега го направя, повече никога няма да вляза пак, за да плувам. Не чувствам нито гордост, нито срам като възрастен от детинския си страх. Не това ме кара да остана. Нещо по-различно е… нещо примитивно. Чувствам се като животно, в чиято територия е имало незаконно проникване. Знам, без да трябва да го формулирам с думи, че ако предам малкия къс територия на черните си мисли, те няма да спрат. И ще продължат да натискат и ще намерят друго пространство, където да ме изненадат — дневната или спалнята. Или в сънищата ми, ако пожелаят това. Всъщност тях вече са ги превзели. Но няма да им позволя да окупират и деня ми. Часовете на деня са си лично мои.