Мэтью Кляйн - Рестарт

— Може…

— Ето я: пристрастяване. Сигурен съм, че Гордън ви го е казал.

Гласът му е ангелски мек.

— Каза ми. — Той разтваря в скута си адвокатски бележник с жълти листа и записва нещо в него.

— Пороците ми са разнообразни. Започнах с пиене и залагане. Малко по малко станах професионалист — стигнах до кристален мет и курви. Нали знаете… майката му е тренировки, тренировки, тренировки.

Опитът ми за хумор — ако това попада в тази категория — се проваля. Доктор Лиаго ме гледа с каменно лице. Сваля за момент поглед надолу и записва нещо в бележника. Опитвам се да зърна криволиците, да се уверя дали наистина е вписал там „курви“, но столът ми е твърде далече от неговия, а почеркът му е много ситен.

— Както и да е — продължавам аз, — не вземам нищо вече две години. Или за да бъда съвсем точен, две години девет месеца и двайсет и два дни. Днес започнах новата си работа. Генерален директор съм на софтуерна компания във Форт Майърс)

— Генерален директор — повтаря той. — Звучи впечатляващо.

— Не е. Компанията е пълен боклук. Затова ме и наеха. Нарича се „рестарт“. Когато инвеститорите се съберат и решат, че компанията пропада, те вкарват в нея някого със задачата да направи обратен завой. Е, това е моята специалност — рестартиранията.

— Иронично.

— Кое по-точно?

— Самият вие сте своеобразен рестарт. Нали така?

— Надявам се да не съм. Защото повечето опити за рестарт се провалят. Идеята звучи добре, но на практика опитът винаги е безнадеждно закъснял. Нещо като отчаян шут в края на загубен мач.

— Разбирам — кимва той подчертано, сякаш току-що си е изяснил нещо монументално важно за мен. Химикалката му лети по листа. Господи, какво ли не бих дал, за да надникна в този бележник.

— И това е причината да дойда при вас — завършвам неубедително. — Гордън Крамер е моят благодетел. Той ви препоръча. Гордън е много… как да се изразя?… много убедителен. Вече съм се подлагал на хипнотерапия по негово настояване. В неговия случай е била успешна, помогнала му е да се възстанови, така че той поиска и аз да опитам.

— И помогна ли на вас?

— Вие преценете. Чист съм от две години девет месеца и двайсет и два дни… и двайсет секунди

— Семеен ли сте?

— От девет години.

— Съпругата ви дойде ли с вас във Флорида?

— Да.

— Но не е щастлива от това.

— Откъде знаете?

Той не отговаря на въпроса ми и вместо това казва:

— Животът ви е пълен със стрес, нали, господин Тейн? Нова работа. Голям брой разчитащи на вас хора. И нещастна съпруга в добавка.

— Хей… прав сте. Наистина съм стресиран. Намира ли ви се скоч?

— Забелязвам, че използвате хумор, за да отклоните стреса.

— Не съзнавах, че го правя.

— Стратегията е добра — кимва той. — Кога искате да започнем?

— Да започнем какво?

— Нашата терапия.

Мислех, че вече го правим.

— Хипнотерапията, господин Тейн.

— О… — запъвам се аз. — Ясно.

— Да започваме.

Четирийсет минути по-късно напускам кабинета на Доктор Лиаго. Чувствам се спокоен, отпуснат, уверен. Сеансът сякаш е прелетял. Хипнозата не е като онова, което виждате във филмите, където заспивате дълбоко и започвате да кудкудякате неудържимо. По-скоро е като дрямка — едно от онези дълги следобедни унасяния през уикенда, когато не се налага да ходите някъде, така че отваряте прозореца, есенната прохлада нахлува, а вие се сгушвате под топлото одеяло. Почивате си, заслушани в собственото си дишане, и си повтаряте как няма да пиете, няма да залагате, няма да… (тук можете да попълните собствената си проклета слабост).

В края на сеанса доктор Лиаго — тихо, без натиск — ме попита дали ще се върна пак следващата седмица. Отговорът ми изненада и мен самия.

Да, имам компанията, която да управлявам. Да, графикът ми е претоварен. Но мога да отделя по един час седмично, и то в средата на работния ден, за да отида до Паркдейл, Флорида, и да се оставя да ми преокабелят мозъка. Готов съм да понеса много по-неприятни неща, ако това е гаранция да не се върна там, откъдето съм избягал.

Когато се връщам в офиса, намирам на бюрото си куп безлично адресирана нежелана поща с получател „Ген. директор, „Тао Софтуер“. До нея лежи оранжев плик със залепен стикер, на който пише: „Джим, това е разбивката на трансакциите, която поиска. Джоан“.

Отварям плика на Джоан и изваждам от него куп отпечатани на лазерен принтер счетоводни справки. Вчера Джоан ми разкри, че „Тао“ въпреки затруднената си ликвидност буквално изгаря скъпоценните си запаси, като пръска по — сумата е просто чудовищна! — 400 000 долара ежемесечно за „маркетинг“. Как, за бога, можеш да харчиш толкова много пари за маркетинг на продукт, който дори не е завършен? Не е нужен врял и кипял мениджър, за да надуши нещо гнило. Така че още преди да прегледам отчета на Джоан, настроената ми на вълна „корпоративна злоупотреба“ антена неспокойно потрепва.