Мэтью Кляйн - Рестарт

Както и да е, вече съм тук. Тогава, защо пък не…? На надгробната ми плоча може да гравират думите: „Защо пък не“, защото те резюмират живота ми перфектно и със сигурност един ден ще обяснят и смъртта ми. Това е моето обяснение за всичко, което досега съм правил.

Защо пък не.

Мотото на всяка проститутка, на всеки пристрастен, на всяка татуирана мутра, на злощастните осъдени на смърт, на затъпелите от евтина дрога курви. Това е пътят, по който ставаме онова, което сме станали.

Защо пък не.

Добре, Джими, след като така и така си тук, защо пък не надникнеш в онова бюро?

Бюрата са удобни за надникване. Бюрата съхраняват документи. На документите има имена. А аз търся точно име. Името на онзи, който краде от моята компания.

Тръгвам към бюрото и дюшемето изскърцва. Замръзвам и се вслушвам. Със сигурност съм разкрит, ако в дома има още някой, но въпреки това стоя като истукан и броя до двайсет. Слушам за крачки, хъркане, течаща по тръбите вода, неясното бърборене на дневната телевизия. Но не чувам нищо.

Бюрото е евтин модел от ИКЕА — една от онези талашитени конструкции, които сглобяваш за първи и последен път в живота си, вероятно когато си на двайсет, след което — след като свършиш, искам да кажа — се заклеваш в най-милото си, че от сега нататък ще даваш спестените петдесет долара на някого, който да се навие да го направи вместо теб. Под цялата му горна плоскост има широко чекмедже, а отстрани — три по-тесни. Поглеждам в широкото чекмедже. Прах, сдъвкана химикалка, мъртъв паяк. И останалите чекмеджета са празни. Каквото и да съм се надявал да открия, то не е тук.

Излизам в коридора. Мокетът е в изгорял портокалов цвят, загубил популярността си след 70-те години. Дори в полумрака се забелязва, че е мръсен и протрит до основата. Собственикът на дома очевидно не е харчил много за поддръжка.

От коридора добивам представа за разпределението на стаите. Над мен има капак в тавана. От коридора се влиза в две спални — едната, която вече съм огледал, и втора, в която надничам сега. Тя също е празна, с изключение на шкафа за книги без книги.

Разглеждам останалата част от къщата пак така, без да се задълбочавам. Срещу спалните има малка баня. Мога да я огледам, без да влизам в нея: пластмасова вана, завеса за душ в цветен мотив, тоалетна — седалката е вдигната — с ръждив пръстен в чинията и изсъхнала жълта пикня по перваза. Нататък по коридора, до входната врата, има кухня с под, застлан с линолеум, който се е надигнал покрай стените като нокти на крака на старец.

След огледа на кухнята тази подозрително празна кухня — заключавам, че домът е необитаем. Липсват малките издайнически следи, съпровождащи човешкото присъствие: в умивалника няма чинии, на масичката от пън на дърво няма вестници, не се виждат полуизпити чаши портокалов сок. Бърз поглед в хладилника потвърждава това: той е празен, но лампичката му свети. Значи някой е плащал сметката за електричество през последните няколко месеца. Но никой не слага храна в него.

Каквото и да съм се надявал да намеря на „Уиндмиър“ 56 — уличаващи документи, сгърчения на кухненския под труп на Чарлз Адамс в локва от пръснатия му мозък, стиснал в ръка ловджийската си пушка (да, сега осъзнавам, че точно това съм очаквал да заваря) — не го намирам. Няма документи. Няма мъртви директори на фирми.

Решавам да сложа край на малкото си приключение с взлом. На път съм да изляза пред предната врата и да се върна към монотонното си ежедневие на спец по рестартиране. Бъдещето ще ми предостави други възможности да проваля живота си. Не днес.

Но има едно място, което остана непроверено, и това ме гложди. Стигнах толкова далече… защо пък не.

Защо пък не.

Връщам се по коридора и заставам под онази капак в тавана. Виси къса верига. Дърпам я и невидим хидравличен механизъм отваря врата в тавана. От задната страна на капака се разгъва стълба и телескопично се издължава надолу към мен, за да опре в пода.

От отвора ме лъхва тежък влажен въздух и замирисва на нафталин. Изкатервам се по стълбата и надниквам предпазливо в черното пространство. Някъде далече в тъмнината се виждат три процепа дневна светлина — вентилационна решетка. Ръката ми докосва ключ за осветление. Щраквам го. Крушка в порцеланова фасонка осветява таванското помещение. То има форма на буквата „А“ и позволява в най-високата си част преминаването на нормално висок прегърбен човек. Търся пътя по незавършения под, като внимавам да не се спъна в откритите греди. Няма кашони, няма сандъци, няма фамилно имане, няма мебели, които някому се е досвидяло да изхвърли. И тук няма мъртви генерални директори на компании. Има едно-единствено нещо и то е в далечния край — тежък черен пластмасов чувал за боклук — от онези големи чували за изнасяне на отпадъци от почистване на моравата или строителни отломки.