Мэтью Кляйн - Рестарт

Отивам до него и се сгъвам на две, като внимавам Да избегна голите ръждиви гвоздеи, стърчащи от талпите на тавана. Коленича до чувала и го отварям.

Никога, през целия си живот не съм виждал толкова много пари накуп. Чувалът е натъпкан със стодоларови банкноти, събрани в пачки, а пачките, стегнати в "Тухли“. Бъркам дълбоко, избирам произволно една от „тухлите“, изваждам я и прелиствам банкнотите, за да се уверя, че всички са с лика на Бен Франклин. Не съм фалшификатор и не бих могъл да видя разликата между истинската и фалшивата стодоларова банкнота, но по-истински от тези не помня да съм виждал.

Когато работиш като мениджър на комисиони — а аз някога съм работил като такъв — развиваш особено аритметично умение. Това е така, защото целият ти живот зависи от това колко храна можеш да изядеш, каква ипотека можеш да си позволиш, колко жени можеш да имаш като „гарнитура“. Започваш да решаваш тези уравнения наум и скоро ставаш опитен като космически инженер в НАСА.

Условието на задачата е, примерно, от този род: „Ако имам сто потенциални купувачи и сключа сделки с десет процента от тях, а всяка продажба носи сто и петдесет хиляди долара, от които аз вземам 40 % комисиона, тогава ще донеса у дома 600 000. Трябва да приспадна данъка, разбира се, а за подобен доход той

Федерален и щатски — е около 40 %, това ми оставя 360 хиляди.“

Подобно уравнение се оформи автоматично в главата ми, докато съзерцавах купчината пари в краката си. „Тухла“ от стодоларови банкноти, струва ми се, съдържа двайсет хиляди. Двеста „тухли“ са равни на четири милиона долара. Е, трябва да се сметне данъкът, разбира се, но данъкът върху купчина пари в пластмасов чувал е точно нула!

Докато стоя загледан, се сещам, че тази пари са липсващият капитал на „Тао“. Нямам никакво доказателство за това, но числата съвпадат, а това е адресът, на който са били изпращани чековете на компанията. Механизмът, по който легалните чисти долари са превърнати в незаконен приход, ми се изплъзва, но не се съмнявам, че полицията и агент Мичъл ще разнищят схемата.

Ако живея достатъчно дълго, за да съобщя.

Което — изведнъж установявам това — в никакъв случай не е сигурно.

Отвън се разнася недвусмислен шум: затръшват се две врати на коли, от алеята долита скърцане на чакъл под тежестта на човешки крачки, а пред входната врата издрънчава връзка ключове. Замръзвам.

Обмислям да се скрия навътре в ниската тъмна част на тавана, докато не си замине посетителят на „Уиндмиър" 56. Тази мисъл просъществува точно две секунди. Този таван не е скривалище, а задънена улица, краят на пътя. Може би в буквалния смисъл. Който и да е посетителят, той е тук заради това помещение. Това е единственото място в къщата, заслужаващо някакво внимание. Не са интересни празните чекмеджета или шкафът без книги, а пластмасовият чувал в краката ми.

Така че се обръщам и побягвам. Процесът се състои от две фази — обръщане и побягване, и аз изпълнявам първата компетентно, може би дори елегантно, защото тялото ми се извива с гъвкавостта на газела. След това побягвам. Тук обаче се провалям. Хвърлям се към изхода през капака с всичката скорост и сила, на които съм способен. За нещастие забравям за ниския таван и оголените ръждиви гвоздеи. Главата ми се забива в греда и острият метал разкъсва кожата на челото ми. Виждам бяла светкавица и чувам океана. Замирам замаян и обхващам с ръцете си главата, опитвайки се да си спомня къде съм и накъде отивам.

Възстановявам ориентацията си. Аз съм в таванско помещение и стоя до чувал за боклук, пълен с пари, който не е трябвало да виждам, а отвън идват хора да го вземат. Тези хора несъмнено ще бъдат изненадани Да ме видят тук. А хора, дошли да си приберат четири милиона долара в чувал за боклук, не обичат изненадите.

Вече по-внимателно, отново се опитвам да избягам, този път по-бавно. Гася осветлението и се спускам по стълбата.

Скачам от нея в коридора. Трябва веднага да напусна, но не мога просто да се обърна и да побягна.

Трябва да прибера стълбата и да затворя капака. Поглеждам към коридора. Не мога да видя от мястото си антрето, но отлично чувам входната врата да се отваря. Опитвам се да запазя хладнокръвие и да огранича амплитудата на движенията си. Непохватността само удължава нещата. Набутвам нагоре стълбата сегмент по сегмент, докато тя най-сетне се прибира зад капака. Избутвам целия механизъм в отвора на тавана. По-тежък е, отколкото съм очаквал. Вратата се затваря на хидравличното си окачване и щраква на място.