Мэтью Кляйн - Рестарт

— Джим Тейн — изпреварва ме той, — радвам се да се запознаем. Аз съм Пит Бланд. — Има адвокатско ръкостискане — сухо, твърдо и бързо. Адвокатите са като шофьорите на такси — те винаги искат да са сигурни, че времето им се засича. — Чух вече много хубави неща за теб.

Чиста проба лъжа, която просто игнорирам.

— Но все пак трябва да попитам — продължава той: — Какво се е случило с главата ти?

Почти бях забравил за нея. Докосвам раната. Вече е с размера на две яйца.

— Просто не внимавах откъде минавам.

— Това е историята на живота ми — съгласява се Пит Бланд. — Най-сигурният начин да се окажеш с ипотека и две деца, нали така? — Сяда и отваря дипломатическото си куфарче. Изважда от него жълт адвокатски бележник и химикалка. — Значи… — щраква той химикалката — искаш да уволниш някои хора.

Поглеждам зад него, към вратата, за да се уверя, че е добре затворена.

— Повече от няколко.

Когато уволниш много хора, се случват две неща. Първо, намаляваш разходите си за заплати. Второ, започват да те съдят. Тези две неща вървят ръка за ръка и едното следва другото, както пощенският вагон следва локомотива. Точно това е и причината за тази среща с адвоката: искам да се случи първото, но да избегна второто.

— Готов ли е списъкът, за който говорихме? — пита Пит Бланд.

Развързвам папката, която съм донесъл, и му подавам един лист от принтера. На него е списъкът — редове с имена с двойна разредка. Никакво заглавие в получер шрифт, което да казва примерно: „За уволнение следващата сряда“. Това е един от малките директорски трикове, които научаваш, след като години наред си забравял в ксерокса оригиналите, от които си копирал.

— Преди да започнем — казва Пит, — може би е добре да извикаме завеждащата „Личен състав“?

Чуквам с пръст върху едно от имената в списъка — Катлийн Роси, директор на „Човешки ресурси“.

— А… — казва той.

Кимвам мрачно.

Преглежда списъка.

— Добре, да не го увъртаме. Четирийсет имена. Колко от тях са чернокожи и колко са жени?

— Нула чернокожи, четири жени.

— Колко жени ще останат, след като уволниш останалите в този списък?

— Две — отговарям му.

— Не е добре — изстрелва той. — Извади четирите жени от списъка.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко — уверява ме Пит. Не вдига поглед. Зает е със зачеркването на всяко от очевидните женски имена. — Ще спестиш каквото мислиш, че можеш да спестиш, от заплати, но ще го платиш десетократно, първо като хонорар на мен, после на Службата за обжалване срещу дискриминация при уволнение и пенсиониране. — Вдига поглед: — Хора на възраст?

— Какво значи „на възраст“?

— Над четирийсетте.

— Опа… — сепвам се аз.

Пит се обляга на стола си и ме разглежда през присвитите си очи. Има изражението на онколог, опитващ се да прецени дали пациентът му е готов да чуе лошите новини. Хвърля химикалката си на масата.

— Кларк Роджърс, той е партньор в „Стилуел“ и се занимава с трудово право… сигурно го знаеш. — Отговорът ми не го интересува. — Та той си има любим лаф. Искаш ли да го чуеш?

— Не мисля.

— Когато един служител изглежда грозен, нещата стават грозни — това му е лафът.

— Много изящно казано.

— Нали искаше да го чуеш.

— Всъщност казах ти, че не искам.

Той свива рамене.

— Има шестима над четирийсетте — въздъхвам аз. — „Хора на възраст“, ако използваме елегантния ви юридически жаргон.

— Хайде да смятаме малко. Шестима означава петнайсет процента от уволнените — пресмята с лекота Пит. — А колко общо „хора на възраст“ работят за „Тао“ в момента.

— Седем.

— Е, виждаш ли проблема? — пита Пит Бланд. — Осем процента от текущо наетите, но петнайсет процента от уволнените. Можем още сега да напишем чека. Да го направим платим на Тръста за групови искове при възрастни хора с нарушени права. Колко пари имаме в банката?

— Не са останали много.

— Достатъчно ли са, за да ми платиш хонорара?

— На твое място бих го осребрил по-бързо.

Поглежда ме внимателно, за да прецени дали се шегувам. Но аз съм напълно сериозен. Плъзга листа към моята страна на масата, както влаков обирджия би подал шашка динамит. — Ето какво трябва да направиш: извади от списъка трима от тези хора.

— Кои трима?

— Все ми е едно. Хвърли монета.

— Имам причина да ги уволня — те са ужасни.

— Естествено, че са ужасни — казва Пит. — Те са стари. Когато хората остареят, стават лениви. Точно затова искаме да се отървем от тях. Но не можеш да го направиш, Джим. Не в тази страна.