Мэтью Кляйн - Рестарт

Преди да успея да я спра, пръстите й започват да танцуват по скалпа ми, да разтварят косата ми и нежно да докосват раната.

— Боли ли така? — интересува се тя.

— Не… Ох! Да…

— Я виж ти — чак се захласва тя. — Наистина ли беше ръждив пирон?

— Не съм сигурен колко ръждив. Но беше потъмнял.

— Къде се случи?

— Дълга история…

Очаквам да ме попита дали не съм проникнал с взлом в нечия къща и не съм си ударил главата в таванското помещение. Но тя се оказва по-практична:

— Кога си се ваксинирал против тетанус?

Тетанус…? Та аз не мога да си спомня кога за последен път съм бил на лекар. Когато лекарствата ти са в прахообразна форма, а не във вид на хапчета, неща като грижа за здравето, лекари и други подобни отстъпват пред по-съществени приоритети като „Кога ще смъркам пак?“. Само че аз не искам да й обяснявам това, нито имам желание да прекарам следобеда си в общинската болница на Тампа в чакане да ме ваксинират срещу тетанус. Затова я излъгвам:

— О, да, биха ми. Всъщност точно преди да отпътувам за Флорида.

В такъв случай си късметлия — казва тя. Гласът й е тих и се разнася много отблизо, защото устата й е почти до ухото ми. Направо усещам горещия й дъх върху кожата си. А пръстите й са в косата ми. Усещането е за странна интимност. Макар да се намираме на рецепцията и да знам, че ни наблюдават много хора, гърбът й заслонява този личен момент от погледите на останалите.

Поглеждам блузката й. Не се налага да правя нищо специално, продължавам да си гледам право напред, но „право напред“ означава, че погледът ми попада надолу през деколтето на доста свободно стоящата й камизола. Виждам гърдите й. Не носи сутиен. Зърната й са розови и кръгли, с размера на черешови цветове. Но виждам и още нещо — нещо шокиращо и съвсем не на място върху толкова гладката и бледа кожа на това момиче: татуировка на лявата й гърда, точно над зърното.

Татуировката не е момичешка и дори не е женствена. Представлява фраза на кирилица с тъмносиньо мастило и печатни букви.

Иисус умер за мои грехи [18] „Исус умря заради моите грехове“ (рус.) — Б. пр. .

Вдигам бързо поглед към лицето й, но е твърде късно. Хванала ме е. Триангулирала е погледа ми. Знае. Абсолютно точно знае, къде съм гледал.

Но не помръдва. Пръстите й остават върху главата ми, а докосването й… ако има някаква промяна, тя е в посока на още по-голяма нежност. Навежда се към мен — по-близко и по-ниско.

— Късметлия си — все така тихо казва тя, повече с дъха си, отколкото с гласа си, и аз вдъхвам от парфюма й: цветен и екзотичен. Къса пауза. После: — Голям късметлия.

— Наистина ли? — гласът ми е дрезгав. Поглеждам надолу, този път за да избегна погледа й. Разбирам, че работя на всички цилиндри: нахлувам в чужди къщи, спасявам се от руската мафия, оглеждам гърдите на моя служителка. Дали следобед да не си купя тапешник и да обера местния супермаркет? Ей така, за кеф?

Ставам и контактът между нас се прекъсва. Тя отстъпва крачка и ние разменяме местата си зад бюрото.

Моментът е отминал, тя сяда обратно и отново си нахлузва телефонната гарнитура. След това, все едно нищо особено не се е случило, ме информира:

— Закъсняваш за срещата. Чака те в малката заседателна зала.

— Срещата?

— Пит Бланд. Чака те от двайсет минути.

Пит Бланд — адвокатът на „Тао“ — ми е наследство от моя предшественик, така както съм получил в наследство длъжността на Чарлз Адамс, писалището му и татуираната му секретарка.

Пит Бланд е партньор в „Пъркинс Стилуел“ — най-елитната адвокатска кантора в Тампа. Това е поредният пример за закономерността, която съм забелязал навсякъде из „Тао“ от самото ми идване тук: за компания без нито долар печалба до момента, разчитаща основно на щедростта на своите инвеститори, тук няма и следа от скъперничество. Просторната рецепция в стил ар деко, столовете модел „Аерон“, първокласният офис интериор, а сега и този скъп адвокат — всичко това допринася за обезкървяването на компанията.

Но точно безумните месечни разходи са причината да поискам тази среща с Пит Бланд — аз трябва да сложа някакъв турникет върху това кръвотечение. Бързо. И има само един начин това да стане.

Вземам оранжева папка от заключено чекмедже на бюрото ми и се забързвам към малката заседателна зала. Очаквам да видя пълен мъж на средна възраст в скъп костюм със златни ръкавели. Вместо това виждам мършав 35-годишен пишлигар с обувки „Док Мартен“ и стилно оформени бакенбарди — не знам как им казват сега, „баки“? — пъстроцветна неонова вратовръзка, създаваща впечатлението, че е със собствен електрогенератор. Предполагам, че когато си се родил с името Пит Бланд, има два начина да се справиш в живота: Да се предадеш или да се опънеш. Адвокатът на „Тао“ беше избрал втория път. С обувките, бакенбардите и крещящата си вратовръзка той приличаше повече на сводник, отколкото на адвокат.