Мэтью Кляйн - Рестарт

Трудно й е да ми повярва. Но после ми се усмихва. Хваща ме за ръката и ме повежда към дома.

Поръчваме пица от „Домино“. Седим на малката ни веранда до спалнята над басейна. Там има два шезлонга, но ние използваме единия. Седим с кръстосани крака, с лице един към друг, поставили мазната кутия за пица между нас.

Разказвам на Либи за деня си… повечето, не всичко. Споделям за срещата с Пит Бланд, неоновата му вратовръзка и дългите му бакенбарди. Разказвам й как Пит нарича хората на четиридесет „хора на възраст“ и за съвета му да уволнявам в „Тао“, съблюдавайки математическа пропорция, съобразно пола и расата.

Не й споменавам за разходката си до „Уиндмиър“ 56, нито за находката на тавана.

Чувствам се комфортно, усещам между нас хармония — може би за първи път от пристигането ми тук. Не е нещо велико, но ми носи спокойствие. Че колко пъти сме седели така, един срещу друг, с кутия от пица между нас? Колко пъти сме се хранили заедно? Сигурно много, а това са моментите, които съставляват брака — дребните неща без особено значение. Съдържанието, качеството на тези моменти — а не на големите драматични събития — определя съдбата на една връзка. Щастлив съм, че изживяваме този тих, скучен епизод заедно. Животът ни спокойно може да мине с по-малко драми.

Довършваме пицата. Ставам, разкършвам се, поглеждам през стъклената врата, после към спалнята.

— Дали да не влезем вътре? — предлагам.

Това, разбира се, не е въпрос, а по-скоро следва да се разбира като: „Време е да влезем вътре, Либи“.

Но Либи поглежда към спалнята по начин, подсказваш, че не е решила дали да се присъедини към мен там. Дали да се върне вътре. На лицето й изпълзява странно изражение — някаква моментна тъмнина — като сянка на облак, преминаваща през огрята от слънцето ливада.

— Бих искала да не се налага да влизаме там — промърморва тя.

Отново поглеждам през стъклената врата, като се опитвам да разбера какво й има. Гледам спалнята. Там няма нищо освен леглото, разбира се, няколко скрина и вентилатора на тавана. Възможно ли е да не съм я разбрал правилно.

— Спалнята ли не ти харесва? — недоумявам аз.

— Не ми харесва къщата — отговаря ми тя.

Но в следващия момент, също така внезапно, както се е появила, тъмнината се разсейва и Либи се засмива, отмятайки назад глава.

— О, няма значение! — казва тя и се усмихва. — Съжалявам. Просто… Харесва ми тук, отвън. Обичам чистия въздух.

Хваща ме за ръка и ме повежда към вратата. Но аз освобождавам ръката си и я слагам върху дръжката на вратата, за да й попреча да я отвори.

— Почакай — казвам.

Нещо в мен ми казва да не изпускам този момент. Може би това е начинът, по който Либи ми подава ръка. Може би така ми казва, че е готова да говори за онази нощ. Нощта, когато Коул умря.

— Понякога го виждам, Либи — тихо казвам аз.

Поглежда ме. Държи се предпазливо.

— Виждаш го? — повтаря тя.

— Сина ни — уточнявам.

— О — кима тя. — Разбира се.

— Знам, че ме обвиняваш за онази нощ. И така трябва. Разбира се, че така трябва, но…

— Моля те — спира ме тя и сграбчва ръката ми. — Моля те, Джими. Нека не говорим за това.

— Загубихме детето си, Либи. Колко дълго няма да говорим за това?

Либи поглежда покрай мен към място, което се намира много далече от тук. Към различно време и различно място.

Мълчи. Гледа. Дистанцирана е. За какво ли си мисли?

Когато проговаря, гласът й е по-тих и от шепот:

— Има нещо, което споделяме.

— Какво е го?

— Загубата на дете.

— Разбира се — побързвам да се съглася.

Но преди да успея да добавя още нещо или да я попитам какво има предвид, тя пристъпва напред и много нежно ме целува по бузата. И много натъжено.

Обръща се и влиза в спалнята, като ме оставя сам на верандата, сякаш аз съм бил онзи, който първоначално не е искал да влезе.

Слизаме долу и гледаме телевизия — едно от онези риалити шоута, в които разни хора се мъчат да се държат естествено, докато играят пред камери, като се преструват, че те не съществуват. Само час е достатъчен да ни убеди да се върнем в нашето риалити шоу, така че се качваме обратно по стълбите, към спалнята.

Събличаме се. Жена ми застава в отсрещната страна на стаята, с леглото между нас, като стои с гръб към мен. Докато облича тениската си, виждам в профил голата й гръд и въпреки че не го искам — се възбуждам.

Тя обува боксерки, мъжки боксерки — няма нищо по-секси от жена в мъжки боксерки, нали така? мушва се под чаршафите и изгася нощната лампа откъм нейната страна.