Мэтью Кляйн - Рестарт

Мълча шокиран. Когато поглеждам жена ми, виждам в нея гняв и… интелект, какъвто досега не бях забелязвал. Къде изчезна мекушавата сервитьорка, с която флиртувах в „Гъската“ преди толкова много години? Къде е момичето, което нямаше представа от инвестиции и рисков капитал, когато се оженихме, или от висши технологии, от мениджърство или рестартиране? Няма я. На нейно място има друга. Нова…

В леглото до мен лежи умна и корава жена.

— Само искам да разбера какво става — обяснявам аз.

Не знаеш ли какво става? — язвително ме пита тя.

— Аз знам какво става, а съм ти само жена. Да ти обясня ли какво става? — Замълчавам, затова тя продължава: — Добре. Ето какво става, Джими. Ти не си нает да ровиш и разследваш какво се случва в „Тао“. Наеха те, за да бъдеш толкова благодарен за работата си, че да игнорираш каквото видиш. Нает си, за да си затваряш устата и да се правиш на глупак. Не би трябвало да те затрудни чак толкова, нали Джими?

— Либи…

— Четири милиона долара са откраднати от компанията ти, Джими. Четири милиона долара в чувал за боклук. Кой, мислиш, стои зад това?

— Тад?

Усмихва се. Усмивката й не е злобна. Много по-лоша е от това — състрадателна усмивка. Усмивката, с която умните се усмихват на тъпите, силните — на слабите. Покровителствена усмивка. Когато я виждам на лицето на жена ми, ми се доплаква.

Тя може би усеща, че е отишла твърде далече. Взема ръката ми. Гласът й става мек и топъл.

— Джими, чуй ме. Друг шанс няма да ни се удаде. Това е шансът ни.

— Знам.

— Нает си, за да не забележиш липсващите пари. Нает си, за да не разследваш. Затова си избран от Тад. Защото му дължиш всичко. Сега изясни ли ти се? — Кимвам. — Джими… — гласът й е нежен и ми се иска да се превъртя и разтопя в нея. Колко силно я обичам!

— Джими, можеш да се справиш! Ако дадеш на Тад каквото иска, той ще те възнагради. Знам, че ще го направи. Иска от теб да не раздухваш нещата. Никакви банкрути, никакви адвокати, никакви ровещи из документите счетоводители. Разбираш ли? Когато бурята утихне, когато всичко се успокои, когато никой вече няма да се интересува, той кротко ще пусне кепенците на компанията. И тогава ще бъде в дълг пред теб. Ще намери начин дати се отблагодари. Кой знае… може би ще ти даде да управляваш истинска компания. Може би у дома, в Калифорния. Разбираш ли?

Разбирам. Какво наистина ми беше влязло в главата? Сега просто ми изглежда лудост. Катерене по тавани и криене зад душ завеси. Жена ми е права. Естествено, че е права. Тад Билъпс е знаел, че ще открия липсващите четири милиона долара. Как бих могъл да не ги открия? Но не ме е наел да ги намеря. Наел ме е да ги забравя.

— Знаеш ли дефиницията за умопомрачение, Джими? — пита ме Либи.

— Не.

— Да правиш едно и също нещо, без да спираш. Отново и отново, въпреки всички свидетелства на света, че така не става.

Какво искаш да кажеш?

— Не ти казвам. Моля тя. Умолявам те, Джими… — Стиска ръката ми. Не прави една и съща грешка отново и отново! Това е нашият шанс. Нашето завръщане.

Когато на следващата сутрин пристигам в офиса, Аманда е готова да посрещне всеки евентуален посетител и се усмихва лъчезарно, щастлива от всичко на света.

— Добро утро, Джим само дето не изпява тя. — Главата ти изглежда здрава.

— Само външно — казвам аз и минавам покрай нея. Не желая повече разговори на тема главата ми. Искам да погреба спомените от вчера — за тъмни тавани, пълни с натъпкани с пачки чували, за надничания в деколтето на Аманда. Почерпил съм вдъхновение от разговора в леглото с Либи. Ще бъда образцов войник, добър директор. Ще ръководя „Тао“ тихо и ефективно, по най-добрия начин, на който съм способен. Ще задържа компанията над водата колкото мога по-дълго. Ще защитя Тад Билъпс. Край на ръждивите пирони в главата ми. Край на провалените шансове, които са ми дадени.

— Търсиха те — казва Аманда зад гърба ми. Спирам се и тя ми подава розово листче за записано съобщение. — Само преди минута. Каза, че било спешно.

Поглеждам бележката. „Санди Голдън“ е написано на нея, следва телефонен номер. Влизам в „арената“ и продължавам да разглеждам бележката. Онзи Санди Голдън? От „Олд Доминион“? Че какво, за бога, иска той от мен?

— Добро утре, Джим — казва някой.

Над стената на клетката, покрай която минавам, надниква главата на Дейвид Перис.

— Добро да е, Дейвид.

— Джим… — и преди да успея да се измъкна, той изскача като породист кон на старта на гонка. Неудържим е и размахва лист хартия, който — забелязвам дори от разстояние — е пълен с подробни бележки и схеми, драсканици на луд. — Наистина искам да ти покажа това, ако имаш малко време.