Мэтью Кляйн - Рестарт

Бавно я оставям на вилката. Осъзнавам, че стоя прав — още не съм сядал след влизането си тук.

Отивам в офиса на Вандербек. След първия ми ден в „Тао“, когато публично го унижих пред останалите служители, той неизменно ме изпреварва с идването си сутрин на работа. Скъпоценното му беемве 7 е винаги на паркинга, когато аз пристигна, спряно на най-близкото до вратата място — блестящ черен среден пръст, сочещ право към мен.

Кабинетът на Дом е най-големият в сградата. Не бях изненадан, когато той си поиска частния офис на Чарлз Адамс, след като аз се отказах от него. Този човек явно не е привърженик на егалитарната символика. Заварвам го да седи в стилен сив стол, излегнат назад, с крака на бюрото, слушащ нечии излияния по телефона. Забелязва влизането ми и ми махва с царствено безразличие. Върти очи нагоре и прави с ръката си жест за празно дърдорене, за да ми покаже, че онзи от другата страна не може да спре да говори.

— Добре, приятелю — казва накрая Вандербек в слушалката. — Уговаряме се за следващия вторник. Ще се видим по обяд в „Деруше“. Аз черпя. — Още няколко любезни празни приказки, още малко мълчаливо изслушване, още едно извъртане на белтъците. — Добре, Добре… — пак казва той. — Ясно. Пази се. Доскоро.

И приключва разговора.

— Познай кой беше — казва ми той.

— Нямам представа.

— Досети се.

— Нямам представа.

— Ханк Столър. „Уелс Фарго“. Проявява интерес.

Питам се в себе си дали Ханк проявява интерес към купуване на „Пи Скан“ на „Тао“, или се интересува как да отхапе от баницата на вицето по търговските ни въпроси. И едното, и другото биха ме направили щастлив.

— Отлично — казвам аз. Вандербек чака, може би за още комплименти. Затова добавям: — Наистина… отлично. Впечатлен съм.

Той смила това, предполагам, търсейки нотка на сарказъм. Накрая посочва стола срещу бюрото си и ме кани да седна. Сваля краката си от лицето ми и сяда малко по-изправен на стола си.

— Е, какво има? — пита направо той. Разтрива областта около черния си „Субмаринър Ролекс“, за да намекне, че часовникът му е толкова скъп и тежък, та изморява китката му.

— Току-що приключих разговор по телефона със Санди Голдън — съобщавам аз.

— Приел е обаждането ти?

Не, всъщност той ме потърси. Сделката ще стане. „Олд Доминион“ ще ни плати един милион долара срещу разполагане на „Пи Скан“ в югоизточните им клонове.

Вандербек присвива очи:

— Наистина ли?

Свивам рамене.

— Добре казва той. Виждам въртящите се в главата му зъбни колелца. Опитва се да реши как да го приеме. Щастлив е очевидно, защото „Олд Доминион“ си е негова находка, така че му се полага дял от сделката… може би в размер на четвърт милион. От друга страна, срещата със Санди Голдън се проведе по мое настояване, така че шоуто е мое. Следователно част от заслугите — но не и парите — се полагат на мен. Което явно го измъчва. Най-сетне има и елемент на озадаченост. Той беше на същата среща заедно е мен: срещата, на която технологията ни не сработи. А това повдига основателния въпрос: Какво, по дяволите, става?

— Мислех, че би искал да знаеш пояснявам аз.

— Поздравление.

— И за двама ни — пробвам аз.

Гледа ме втренчено.

Продължавам да се правя на джентълмен:

— Това малко разхлабва примката, Дом разяснявам му аз. — Един милион означава повече от глътка въздух, ако овладеем разходите. Един месец, може би, ако…

Телефонът на бюрото на Дом иззвънява и ме прекъсва. Той вдига пръст, за да ми покаже да спра, и вдига слушалката.

— Вандербек — съобщава, изслушва събеседника си и после моли: — Момент така. — Слага ръка върху микрофона и ме поглежда. — Извинявай, Джим… — Обръщам се да изляза и той казва: — Джим, направи ми услуга, ако обичаш, затвори вратата след себе си. После продължава в телефона: — Хей, приятел, казвай сега…

Затварям вратата и си тръгвам.

След подчертаното пренебрежение на Вандербек към новината за удивителния ни успех с „Олд Доминион“ съм изненадан, когато в късния следобед чувам откъм трапезарията характерния звук на отваряни бутилки шампанско.

Целия следобед прекарах в разглеждане на списъка уволнение, който трябваше да приложа приближаващата сряда, опитвайки се да правя сложни сметки на база допълнителните пари от „Олд Доминион“ и да преценя кои могат да отпаднат от списъка… а отговорът, тъжният отговор беше: никой, абсолютно никой.

Но пукането на тапите от шампанско събужда любопитството ми, така че излизам от офиса си и минавам през странно празната „арена“ между масата за джаги и машината на „Пак Ман“. Никой не е на работното си място зад бюрото.