Мэтью Кляйн - Рестарт

Когато обаче влизам в трапезарията, „Случаят с изоставените бюра“ е разрешен: стаята е претъпкана със служители на „Тао“ — практически всички са тук — и със закъснение разбирам какво се случва: празнуват. Хората си предават четири магнума [19] Магнум — мярка за вместимост, обикновено обемът на голяма бутилка за вино, в Щатите равна на 2 литра. — Б. пр. евтино шампанско, чиито гърла приличат на удушени пилета, а струята от тях бълбука в малки пластмасови чашки и се лее по линолеума.

— Ето го — извиква високо Вандербек, когато ме вижда на прага. — Героят!

Разнасят се неубедителни ръкопляскания.

— Какво е това… — опитвам се да кажа аз, но закъснявам. Вандербек е неудържим:

— Да отдадем дължимото на човека, който еднолично сключи сделката с „Олд Доминион“! — крещи той като конферансие на карнавал. — Да отдадем дължимото на човека, който даде на „Тао“ един милион долара в банката и още месец поемане на дъх от компанията, нали така го нарече, Джим? — Преди да мога да отговоря, той извиква: — Да чуем овации за новия ни директор, Джим Тейн, човека, способен да сключва сделки за милион долара със затворени очи, при това преди да е закусил. — И за да е сигурен, че реакцията е правилна, Вандербек започва да скандира, забивайки юмрук във въздуха: — Джим! Джим! Джим! Джим!

Може би в „Тао“ скоро не са имали поводи за празнуване, но така или иначе, хората подхващат с изненадваща готовност:

— Джим! Джим! Джим! — викат те в хор.

— Вижте! — казвам аз. — Не е съвсем…

Но гласът ми заглъхва. Нямам представа как да се измъкна от тази ситуация. Следващата сряда ще уволня почти всички присъстващи в тази стая. Да се размахва някакъв милион в банката, когато той не може да ни купи нищо повече от един въшлив месец живот… да се празнува един голям личен триумф, да се гърми шампанско и прокламира победа, когато само след няколко дни същите тези четирийсет души ще бъдат съпроводени до паркинга отвън, носещи кашони с личните си вещи… би било уникално безсърдечна и нетактична постъпка, епична проява на тотално безразличие.

И точно това е причината Вандербек да организира купона.

— Джим! Джим! Джим! — вика в хор тълпата. Усмивките на хората са добронамерени, а не цинични. Те жадуват за добри новини. Колко е странно, че след два века капитализъм — с наредени пред очите ни веществени доказателства — ние, американците, продължаваме да вярваме в корпоративните дивотии, все още се отнасяме към нашите компании като към спортни отбори, в които сме основните играчи, кресливо се надвикваме за успехите си и блажено не съзнаваме, че всички ние — от най-високопоставения до последната плюнка — сме само колелца в една огромна индустриална безмозъчна машина, която ни мачка във финия прах на незначителността.

— Дайте му питие! — призовава Вандербек, надвиквайки хора. Усмихва се с вълча усмивка и в този миг осъзнавам, че той знае… естествено, че знае: общността на търговците в сферата на висшите технологии е малка, а Вандербек има приятели в долината, хора, които са чували за колоритното ми минало — за пиянските ми изцепки, за периодичните ми сривания, за престоите ми в санаториуми за рехабилитация. Той е говорил с тези хора, разменили са клюки за мен. Този човек знае всичко за мен — знае, че съм алкохолик и наркоман..

Един от доверениците на Вандербек — търговец на име, което не мога точно да си спомня… Рик, Дик или Рич — нещо мъжествено и жилещо — отнема бутилката шампанско в ръцете на Розита и килнат на една страна, поема през стаята към мен. Завира шишето в лицето ми широко усмихнат:

— Пий, шефе! — изкрещява той. — Пий…

Вандербек не пропуска възможността да подхване:

— Пий! Пий! Пий! Пий!

Служителите, естествено, не пропуснат да подхванат:

— Пий! Пий! Пий! — закрещяват и те.

Поглеждам през стаята и погледът ми среща този на Аманда. Странно, но изражението й издава повече любопитство, отколкото щастие — тя ме разглежда по начин, достоен по-скоро за учен, сякаш е искрено заинтригувана от реакцията ми на този пореден експеримент. И както съм се досетил, че Вандербек знае тайната ми, така осъзнавам, че тя е известна и на Аманда, както и че моята тайна е и нейна тайна. Спомням си онази татуировка на дясната й гърда, онази фраза на кирилица, зад която има дълга тъжна история — история, която няма да ми прозвучи непознато, когато един ден я чуя.

Вземам бутилката от ръцете на Рик, опирам я до устните си и отпивам.