Мэтью Кляйн - Рестарт

Тя става.

— Е… знам, че те чака много работа… — измънква още няколко благодарности и излиза.

Денят се точи, така че когато най-сетне идва вечерта, посрещам я с облекчение.

Истината е, че нямам много работа. Това е мръсната тайна на президентите на компании. Подобно на британския монарх, ролята ти е основно церемониална — ръкостискания и публични изяви, поява в нужната стая в точния час на правилния ден. Ти си лицето на компанията както за света отвън, така и за хората вътре. Предполага се, че си отговорен за вземането на „големите“ решения, но твърде бързо научаваш, че каквито и големи решения да вземеш, те така и не виждат белия свят. Изявленията ти са като на Делфийския оракул: обявяваш нещо, а хората наоколо започват да воюват заради различията си какво означава това или как да бъде изпълнено, а в крайна сметка нищо особено не се случва.

Затова седя зад бюрото си, правя списъци, формулирам и пренареждам приоритети, определям задачи. След сряда в компанията ще са останали само шепа хора, затова е важно да се реши кой с какво ще се занимава.

Дейвид Перис, вицето по маркетинга, ще си тръгне, защото няма как да прави маркетинг на несъществуващ продукт.

Даръл, дългокосият програмист, ще остане въпреки провала си на срещата в „Олд Доминион“. Трябва ми поне един програмист, който да работи над продукта, а той изглежда най-малко некомпетентен от всички.

С изключение на някои довършителни работи, софтуерният развой се прекратява. Версия 3.0 на „Пи Скан“ никога няма да има. Ще се опитаме да издоим каквото имаме в момента и ще спрем да изливаме бели пари в кенефа на развоя.

Това на практика означава, че Даръл ще замести шефа си Ранди Уилямс, вицето по техническите въпроси, който в сряда ще бъде най-безцеремонно ескортиран до паркинга. Ранди ще продължи да прави онова, което е правил досега в „Тао Софтуер“, но поне ще го прави от уюта на собствения си дом, в чехли и в халат, и няма да бъде затрудняван е главоболието да депозира седмичния чек със заплатата си.

Това означава, че и Димитри Сустев ще си замине, понеже нямаме нужда от отдел за качеството. Качеството на нашия продукт ми е известно и не ми трябва някой да го контролира.

Катлийн Роси, вицето на „Човешки ресурси“, ще си тръгне, защото задачата на човешките ресурси е назначаването и уволняването на служители. Няма никаква вероятност скоро да започнем да назначаваме, а след идната сряда няма да е останал и никой за уволняване.

Джоан Легет, главният ни счетоводител, ще остане, защото имам нужда от някого, който да разпределя парите през оставащите ни дни на топящи се резерви в банката.

Дом Вандербек също ще трябва да си тръгне, разбира се. Високоплатеният директор по търговските въпроси е екстравагантност. Вместо него можем да използваме каналната стратегия: ще намерим корпоративни партньори, които да продават от наше име. Това ще ни даде икономии от комисиони, от командировки, от съпровождащи дейности и…

Не, лъжа, разбира се.

Дом Вандербек ще бъде изхвърлен, защото знае прекалено много.

В главата ми продължава да звучи разговорът с Либи: работата ми е да спася компанията, ако мога, но по-важното е да не вдигам шум. Да направя нужното Тад да няма неприятности. Да не ровя много дълбоко из случващото се. Вандербек е неизвестна величина, жокер. Не ми трябва, за да рови в документацията и да следи дневните ни разходи. А дивотиите, които си позволи днес в трапезарията — пиенето и веселбата — бяха последната капка. Той знае твърде много за парите и за мен. Този следобед си подписа смъртната присъда.

А Аманда в приемната ще остане, защото…

Замислям се. Защо наистина ще остане? Защото имаме нужда от някого на входа.

Това, че е готина, секси, странна и екзотична, може би дори малко неконтролируема — какво ли не би направило едно момиче, склонно да си татуира нещо над зърното? — всичко това няма нищо общо с отговора на въпроса. Трябва ни някой, който да вдига телефоните. И толкоз!

Вдигам слушалката на личния си телефон, за да позвъня у нас. Никой не ми отговаря. Къде ли е Либи в седем вечерта в четвъртък? Може би е малко несправедливо да очаквам от нея да клечи нетърпеливо край телефона в очакване да й позвъня.

И все пак…

Звъня й отново, този път на мобилния. Изчаквам сигнала четири пъти и чувам записана подкана да оставя съобщение на гласовата поща. Затварям.

Хрумва ми — за първи път усещам убождането на някаква ревност, — че може би не трябваше да прекарвам онази последна седмица преди идването ми във Флорида на остров Оркас, наслаждавайки се на ваканция в усамотение, докато междувременно съм изпратил тук Либи, за да подготви пристигането ми, сякаш съм някакъв властелин от колониалните времена.