Мэтью Кляйн - Рестарт

— Наричаше се агент — продължи тя. — Но, естествено, не беше такъв. — Сяда, подвила крака под себе си, така че петите й са отзад. — Посетих го една вечер, за да ме оцени. Така го нарече: „оценка“. Оцени ме… по неговия начин. После имаше още много други мъже. Няма да ти разкажа всичко. Но можеш да си представиш.

— Съжалявам.

Но тя маха с ръка на съчувствието ми, което й е абсолютно ненужно.

— Повече не видях семейството си. Живях в различни къщи, в различни градове и скоро загубих представа къде се намирам. След няколко месеца ме докараха в тази страна. После работих за тях. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Мисля, че да.

— Наричаха ме танцьорка. Но не беше само танцуването. Правех всичко. Правех, каквото ми наредяха.

— Защо не… — спирам, преди да произнеса думите. Но е късно. Тя се досеща какво съм искал да кажа.

— Не съм избягала ли? — подсказва ми и се разсмива.

— Най-добре да ти разкажа една история.

Кимвам.

— Първата нощ избраха едно момиче от групата. Ей така, съвсем случайно. Още я помня. Стоеше до мен. Имаше руса коса, беше много млада и много красива. Развиха от рула едни пластмасови чаршафи на пода и й казаха да застане в средата, за да не се изцапал мокетът. Никой не разбра какво имат предвид. После наредиха на всички момичета да заобиколят и да гледат. Извадиха револвер, сложиха го в устата на младото момиче и го застреляха. Ей така. А на нас, останалите, ни казаха: „Това се случва. Ако някоя се опита да избяга, ние постъпваме така. Убиваме нея, убиваме и семейството й в Русия, защото знаем къде живеят. Но…

— Тя вдига пръст и прави пауза. Лицето й се вкаменява.

— Ако сте добри и правите каквото ви се каже, тогава ще спечелите свободата си“.

Примъква се по-близко до мен на дивана. Донякъде ми се иска да я утеша — да сложа ръка на раменете й, да прегърна това момиче от чужда страна, отведено от дома му. Но усещам, че не бива да го правя. Тя не търси моята утеха. Не й е нужна утехата на нито един мъж.

— Сега ще ти кажа една тайна — споделя тя. — Искаш ли да чуеш тайната ми?

— Добре.

— Заплахите им са без никакво значение, защото не след дълго преставаш да искаш да избягаш. Дават ти разни неща, за да ти хареса да си там. И вече искаш да останеш. Разбираш ли ме?

— Дрога — досещам се аз. Опитвам се да прозвучи клинично, но гласът ми е кух и възбуден, макар да се старая да го избегна, така както звучи гласът ти, когато произнасяш без тръпка името на старо гадже.

— Да. — Тя се приближава още повече. — О, да — мърка. — Колко хубаво беше. — Усещам топлата й кожа до моята. — Познаваш това чувство, нали, Джим?

— Да.

— Опитвал си.

Не е въпрос.

— Да.

— Разбрах още от първия ти ден в компанията. Ние се разпознаваме. Нали, Джим?

Това е самата истина. Да си наркоман е като да членуваш в клуб. Станеш ли такъв веднъж, това е завинаги. Нормалните не го разбират. Когато вървя по улицата, аз знам. Един поглед върху непознатите е достатъчен — знам кой е, кой е бил и кой е поел обратно натам. Има нещо в очите ни. Търсим. Никога не го намираме, но го търсим. Кух, преследван, гладен поглед. Аманда също го има. Нещо в мен винаги го е знаело.

Тя продължава:

— Правила съм ужасни неща. Бих искала да… — Поклаща глава. — Бих искала да ги изтръгна оттук. — И посочва черепа си.

— Познавам чувството.

Накланя се към мен. За миг помислям, че ще ме целуне. Но тя се извръща. И казва:

— Исус ме спаси.

Повтарям тъпо:

— Исус… те… спаси?

Седя там, присвил очи, и се опитвам да си представя Исус с развята бяла роба да предвожда някаква операция на „Делта Форс“ за изваждане на Аманда от руска база, да се спуска на рапел по стени и да избягва куршумите на снайперисти с лазерни мерници.

— Молих се — казва тя. — И той ме спаси. Даде ми нов живот.

— Но… как избяга?

Тя поклаща глава и махва с ръка, сякаш гази тема не е интересна.

— Няма значение. Решиш ли да си тръгнеш, винаги има начин. Трудното е да вземеш решение. Но аз го взех. И дойдох във Флорида. Намерих си съквартирантка — колежанка. Тя ме научи какво да правя, как да действам и как да си намеря работа. Завърших средно училище. Оправих си английския. Намерих работа като секретарка на рецепция. Мъжете обичат да наемат хубави момичета за работа в приемните. Забелязал ли си това, Джим? Така намерих „Тао“.

— Е, доволен съм, че си с нас.

— Какъв „шефски“ начин на изразяване — казва тя насмешливо. — „Доволен съм, че си с нас“. И защо, за бога, си доволен, че съм тук и отговарям на телефоните?