Мэтью Кляйн - Рестарт

Мъча се да намеря отговор. След дълга пауза измънквам:

— Ние получаваме много обаждания.

Засмива се.

— Виждаш ли как се криеш?

— Крия ли се?

— Зад шегите, Джим. Опитваш се да разсееш хората. Голям дявол си.

— Не знаех, че съм такъв.

— Лукав човек. Винаги отбягваш въпроса. Ето, правиш го и сега.

— Кой въпрос?

Навежда се към мен и понижава глас:

— Знаеш въпроса.

Но аз не го знам. Наистина.

— Ето те теб — обяснява тя, — семеен мъж, в сряда вечер в апартамента на жената от рецепцията на твоята компания. На нейния диван. И тя е много близко до теб. И може всеки момент да се окаже гола.

— Но не е.

— Но би могла — шепне ми тя. Накланя се към мен и устните й докосват ухото ми. Отново започва да шепне така, че топлият й дъх гали кожата ми: — Та въпросът е: — Как смяташ да постъпиш?

— Хубав въпрос — признавам аз. — С уловка.

— Видях снимката на жена ти. Тя е много красива. — Вдъхвам от парфюма й. Ухае на цветя, богат и сладък, като спрей за обработка на трупове.

Аманда се навежда напред и ме целува. Езикът й се плъзга по моя. Телата ни не помръдват, само нежно сме докоснали устни. Тя прекъсва целувката и ме поглежда.

— Какво има? — не може да разбере.

Облягам се, колкото да се отдръпна от нея.

— Знаеш ли кое е забавното? — разказвам й аз. — Онзи ден посетих моя психоаналитик. Казах му, че искам да стана нов човек. По-добър човек. Мисля, че старият Джими Тейн би искал да прави секс с теб.

— А новият Джими Тейн? — усмихва се тя.

— Новият Джими Тейн също иска да прави секс с теб. Затова се опасявам, че психоаналитикът ми май няма да се окаже много добър в работата си. — И после добавям единственото почтено нещо, което мога да кажа: — Сега трябва да си тръгна, Аманда.

Гледа ме продължително. В един момент ми се струва, че е на път да ми зашлеви шамар, да се разплаче или да изкрещи: „Върви по дяволите!“, но тя не прави нито едно от тези неща. Вместо това развеселено ми напомня:

— Видя ли? Нали ти казах, че и той ще бъде тук тази вечер.

— Кой?

— Исус. Казах ти, че ще бъде тук, в този апартамент. Сега можеш сам да се увериш. Той е в теб.

— О… — запъвам се аз. Не усещам Исус в мен. Но от друга страна, не усещам практически нищо. Освен умора. Много съм уморен.

Ставам и се отправям към вратата. Аманда ме следва.

— Трябва да стигна някак до офиса, Аманда — казвам й аз. — Имаш ли нещо против?

Тя взема ключовете за колата от масичката и ми ги хвърля във въздуха.

— Вземи моята. Остави я пред офиса. Сутринта ще взема такси.

— Благодаря ти.

Обръщам се, за да отворя вратата. Аманда ме сграбчва за ръката.

— Джим… — усмихнато казва: — Не искаш ли да попиташ?

— Какво да попитам?

Взема ръката ми и насочва пръстите ми към гърдата си. Зърното й се втвърдява под докосването ми. Държи дланта си върху моята и не ми позволява да я извадя.

— Попитай ме какво означава — и тя натиска пръстите ми върху мястото, където съм видял, че има татуировка: — Забелязах те, че гледаш. Четеш ли руски?

— Не.

— Не искаш ли да узнаеш какво означава?

— Какво означава? — послушно я питам аз.

— Исус умря заради моите грехове.

— Това ли означава? Защо си го… — Замълчавам за малко: — Защо си татуирала това на гърдата си?

— За де не го забравя.

— Когато искам да не забравя нещо, използвам онези листчета, дето се лепят.

— Ето пак… — засмива се тя. Сваля ръката си от моята. Неохотно отлепям пръстите си от гърдата й. — Виждаш ли как използваш шегата? За да се скриеш от истината.

Прекалено съм изморен, за да споря.

Слизам на паркинга, отивам до колата й и чувам свистенето на гуми от другата страна на шумозаглушителната стена. Усещам странна емоция… нещо, което се затруднявам да идентифицирам. Не е съжаление — имам предвид съжалението, че не съм я изчукал — макар че точно това би трябвало да усещам сега. Чувството е различно.

Триумф.

Да, точно това е. За първи път, откакто се помня, не се поддадох на нагона си. На гадния си зъл нагон.

Може би това е начало. Може би това е новият Джими Тейн.

Качвам се в колата и се усмихвам. „Новият Джими Тейн“… Харесва ми как звучи.

— Разкажете ми какво се случи — казва доктор Лиаго.

Седим в кабинета му, онази стара стая, в която има само кожа и дърво — кедрово дюшеме, лавици за книги, огънати под тежестта на подвързани с телешка кожа томове, плътно затворени щори с ребра от дъбови летви, стая, представляваща нещо средно между английски клуб и погребален дом в Ню Джърси. Изминали са четири дни след посещението ми в апартамента на Аманда, четири дни на относително спокойствие — относително за Джими Тейн — четири дни без екзорсизъм в църковни сутерени, без разминавания на косъм със сексуални забежки и без пиене пред хора в трапезарията на офиса.