Мэтью Кляйн - Рестарт

— Онова име — казвам накрая аз.

Той ме поглежда предпазливо и — възможно ли е това? — ми се струва, че в очите му проблясва страх, че е бил уловен в някаква грешка.

— Кое име?

— Гул… Гад… как беше?

— Ааа… — и поглежда отново в бележника си. — Гул Гедросян — повтаря той.

— Споменавал ли съм ви това име? Не мисля, че съм го правил…

Усмихва се:

— Естествено, че го споменахте. — И почуква точното място в жълтия си бележник, където е записал името: — По време на миналия сеанс.

Но почеркът му е ситен, столът му е на няколко метра от мен, а и Лиаго не ми предлага да видя сам страницата.

— Откъде иначе ще го знам? — призовава той логиката ми на помощ.

— Сигурно сте прав.

— От вашия разказ, господин Тейн, съдя, че сте имали дълга и изтощителна седмица. — Това е вежлив начин да се каже: „Звучите параноично“.

— Наистина съм доста изморен — съгласявам се аз. — А нещата отиват на още по-зле. Утре ми предстои да уволня маса хора… повече от половината служители на „Тао“.

— И как се чувствате?

— Да се чувствам? Нищо не чувствам. Това е работа. Имам списък в чекмеджето си. Уволнявам наред по списъка.

— Мисля, че се наслаждавате на това?

Изумен съм.

— Да се наслаждавам?

— На властта. Власт, която сте неспособен да упражните спрямо собствения си живот. Вие — човек, който няма волята да отхвърли поканата да пие на парти, който не може да се удържи от надзъртане в пазвата на хубавичка служителка, който не може да спре да лъже жена си за нощните си похождения — вие изведнъж имате възможността да решавате чужди съдби. Не е ли така?

Присвивам очи:

— Това не е много доброжелателно описание, докторе.

— Вероятно. Но истина ли е?

Преди да мога да отговоря, на лицето му изпълзява изненада. За миг ми се струва, че се е напикал, защото изражението му е притеснено и той посяга с ръка надолу към панталоните си. После бръква в джоба си и изважда оттам мобилен телефон. Който вибрира.

— Извинете ме — казва загледан в дисплея му. — Това е много… — не довършва фразата си. — Опасявам се, че е спешен случай. Друг пациент. Ще ме изчакате ли тук?

— Няма никакъв проблем, докторе.

Става, оставя бележника си върху стола с гърба нагоре и тръгва към вратата. По средата на пътя се сеща, връща се при стола и взема бележника си, без да се извини или притесни. Излиза от кабинета. Затваря вратата зад себе си.

Седя неподвижно и се опитвам да чуя какво става от другата страна на дебелата врата от масивно дърво.

Различавам гласа на доктор Лиаго, който говори високо в резултат от някаква емоция, но думите са неясни. Единственото, в което съм сигурен, е най-общото впечатление, че спори с обадилия се.

Може би съзнава, че се вслушвам, защото казва две бързи думи, настъпва тишина, после чувам стъпките му по голото дюшеме на антрето да се отдалечават. Външната врата на къщата се отваря и затваря. Ставам от стола си, отивам до скрития зад щорите прозорец и надниквам през ребрата.

Лиаго се отдалечава от къщата по дългата застлана с чакъл алея за коли. Спира до своята „Краун Виктория“. Стои с гръб към мен и не мога да видя лицето му. Притиска телефона към ухото си и жестикулира, докато говори.

Енергичната пантомима на доктора продължава около една минута, спорът, изглежда, е горещ. Когато най-сетне се обръща и виждам лицето му, разбирам — той не спори, а умолява. Лицето му е пепелявосиво. Ръцете му треперят.

Хвърлям се назад и встрани от прозореца, за да не ме забележи, но Лиаго напълно е забравил за мен. Дори не поглежда в тази посока. Вниманието му е изцяло приковано към телефонния разговор.

Това е добре дошло за мен, защото ми дава шанс, за който не съм дори и мечтал: да се разровя из личните вещи на доктор Лиаго.

Имам си правило: ако не искаш да ти видя нещата, за бога, не ги оставяй там, където мога да ги намеря. Особено ако си ми психоаналитик. В края на краищата, кой не иска да знае тайните на своя психиатър?

Уви, кабинетът на доктор Лиаго е толкова лишен от лични вещи, че не обещава много. Плотът на бюрото му е чист — няма снимки или сувенири, а стаята е украсена в минималистичния стил на филмовите декори, който ми направи впечатление още при първото ми посещение. Това е офис, пресъздаващ представата за „кабинет на психиатър“, без да прилича на място, обитавано от човешко същество. Срещал съм преди такива като доктор Лиаго — мъже, които повече се вълнуват от представата за тях у другите, отколкото от личния си живот. Такива екземпляри могат да се намерят в офисите на маститите инвеститори, където стените са покрити с плакети за първоначално публично предлагане на акции, списъци с водещи гаранти на ценни книжа и броя на набраните милиони, но няма снимки на малкия Джони да играе футбол или на съпругата на инвеститора в булчинска рокля.