Мэтью Кляйн - Рестарт

— Не особено сполучливо, опасявам се.

— Да — съгласява се той. — Ще продължим ли?

Свивам рамене и се връщам на стола си.

— Той също сяда на стола си срещу мен. Опитвам се да не изразявам нищо е лицето си, да не правя очевидно объркването си.

За момент ми минава мисълта да се конфронтирам с него, да стана, да отида до кантонерката, да я отворя и да кресна: „Къде са ти другите пациенти? Що за доктор си ти?“.

Но нещо ми казва да се въздържа. Да се направя на глупак. Това поне не ми е трудно.

— Само че този път ще изключим това чудо — казва той и прави нещо с мобилния си телефон. Натиска подчертано бутона на захранването, за да ми демонстрира колко искрено се надява вече да не бъдем прекъсвани.

— Докъде бяхме стигнали? — въздъхва доктор Лиаго и прави справка със записките си. — А, да… Ще уволнявате хора. Много хора. И то утре. Разкажете ми какво мислите за това…

Изкарвам някак сеанса до края.

Лиаго сигурно усеща, че нещо не е наред, защото след няколко неуспешни опита да завърже разговор, накрая се отказва и предлага днес да приключим по-рано, понеже „моите мисли били другаде“.

Ако мислите ми са другаде, те са в онази кантонерка, в която има само една папка. Или в онова чекмедже, в което има пистолет.

Но не му казвам за нито едно от тези две неща. Кимам в знак на съгласие и се оставям да ме изведе от кабинета си. Във фоайето той слага ръка върху моята и казва, че ще се видим следващата седмица. Прозвучава ми почти като въпрос. Измънквам нещо в знак на потвърждение. Виждам го да ме наблюдава внимателно от входната си врата, докато излизам на заден ход от алеята. Правя го бавно — никакво натискане на газта до ламарините, никакво изстрелване на чакъл с гумите. Кротко се изтеглям назад, сякаш на света няма нищо грешно, няма нищо странно в онова, което съм открил, няма нищо необичайно в това един доктор да живее сам в къща и да е специалист. Специалист по Джим Тейн.

Потеглям по пътя, като гледам право напред. Когато стигам до шосето, изминавам още километър-два и отбивам върху кафявата трева по банкета. Край мен профучават коли. Фордът още не е спрял да се движи, а аз вече съм набрал номера на Гордън Крамер.

— Здрасти, Джими — поздравява ме той дрезгаво. — Какво, по дяволите, се е случило?

— О, нищо, Гордън — успокоявам го аз с фалшиво безгрижие. — С изключение на факта, че докторът, когото ми препоръча, е луд.

— Луд доктор, а? — казва той. Не ми звучи много загрижен. — И защо да е луд, Джими?

— Чакай да избера откъде да започна… А, за начало, държи в бюрото си пистолет.

— Аз имам пистолет в бюрото си, Джими.

— Ти си бивше ченге, Гордън.

— Така е. Работата ми е в това да имам вземане-даване с голям брой откачени наркомани. Опитай се да си представиш какви пациенти има доктор Лиаго.

— Интересно е, че споменаваш това. Защото беше следващото, което щях да ти кажа. Изглежда, че доктор Лиаго има само един пациент.

— Така е — съгласява се Гордън. — Това си ти.

Съобщава го като очевиден факт, който вече сме обсъждали, поради което не би трябвало да изненадва нито мен, нито него.

— И това ти е било известно?

— Естествено, че ми е известно, малоумнико. Нали аз го наех.

— Но…

— Извадих го от нафталина специално за теб. Беше се пенсионирал. Но му бях правил услуги и не можеше да ми откаже. Не искаше да го прави, но… е, ти поне знаеш колко убедителен мога да бъда.

— О… — казвам аз разочаровано. — Значи си знаел за всичко.

— За кое? — не може да разбере той. Изглежда озадачен от целия ни разговор. После ахва и дъхът му направо секва. — О, боже… О, боже, Джими. Да не откачащ пак? Да не те е хванала параноята…?

— Нито откачам, нито ме е хванала параноята…

— Джими…

— Гордън, той знае за мен разни неща. Има стотици страници бележки за неща, които… не съм му казвал.

Дълго мълчание. Когато Гордън проговаря, в гласа му има огорчение:

— О, Джими… Пак си започнал.

— Не съм започнал.

— Тогава защо се държиш параноично?

— Не съм параноичен. Просто ми е интересно как знае неща, които…

— Джими. Аз му казах да се обади на доктор Къртис, преди да се видите. Тя му изпрати цялото ти досие. Естествено, че знае много неща за теб. Че как иначе би могъл да те лекува?

— О… — пак казвам аз. Край мен минава ТИР и фордът се раздрусва. Започвам да се чувствам глупаво. Ето ме, седнал в кола, спряла на банкета. Току-що съм избягал от кабинета на моя психоаналитик — ама буквално съм избягал, убеден, че той е размахващ пистолет маниак. Разказвам всичко това на надзорника ми, който се намира на един континент и три часови пояса разстояние от мен, и изисквам от него да ми обясни очевидния факт, че докторите обменят и бележките, когато си разменят пациентите.