Мэтью Кляйн - Рестарт

Но във всички случаи, когато описвам причините за уволнението на поредния служител, аз се придържам към абстрактното и безпристрастното: неподходящи решения, взети при предишното управление, недостатъчен капитал от инвеститорите за финансиране на развойна дейност, промяна на икономическия климат, засилване на конкуренцията в пазарната ниша за управление на самоличността. Използвам страдателния залог — „направени са грешки“ — и не уточнявам чия е вината. Времето за казване на горчивите истини и говоренето без увъртане отдавна е отминало.

Последен от четирийсетте е Дом Вандербек. Схваща какво става в мига, в който влиза при мен. Дори не си прави труда да затвори вратата или да седне.

Преди да отворя уста, той се навежда през бюрото ми, завира лицето си в моето и казва:

— Да ти го начукам, Джим.

— Съжалявам, Дом… не се получи.

— А какво стана със споразумението ни?

Намирам моралните сили да не се изсмея в лицето му и да кажа: „Какво споразумение?“. Говори, естествено, за сделката ни, която сключихме, когато дойдох в „Тао“: той ще направи всичко по силите си, за да продаде скапания ни софтуер, срещу което аз ще го препоръчам за моя пост, когато напусна.

Но каквото и споразумение да сме сключили, а като се замисля, то не беше под формата нито на официален договор, нито дори бе скрепено с ръкостискане — това бе, преди да разбера задачата си в „Тао“. Сега, когато вече съм наясно с ролята си — а тя е да не се вдига шум, да не се допуска влизане на полиция, да не се вглеждам в парите, източвани през задната врата, сега, след като вече разбирам тези неща, оставането на Вандербек е ненужно и невъзможно.

— Съгласих се да положа усилия — казвам аз. — Но ти не спази уговорката ни. Не виждам никакви продажби, които да се дължат на теб. Ти виждаш ли, Дом?

— Знаеш, че продуктът ни не струва.

— Съжалявам — отново казвам аз.

Той се обръща, тръгва към вратата, но на прага спира. С една ръка върху рамката се завърта и ме поглежда:

— Знам много неща за теб, Джим. Много. И още нещо… Знам много за „Тао“. Например за това къде отиват парите ни. Чудя се дали има хора, които биха се заинтересували от тези неща.

— Нямам идея за какво говориш, Дом.

— Тогава сигурно не възразяваш, ако позвъня тук-там…

— Дом! — казвам аз. Но говоря твърде високо. Вратата на офиса ми е отворена. Хората отвън слушат. Какво ли са чули от казаното досега? Понижавам за всеки случай глас: — Дом — повтарям отново, — на твое място бих бил страшно внимателен.

И веднага съжалявам за изпуснатото.

На лицето на Дом изпълзява изражение на удоволствие, защото това са точно думите, които се е надявал да чуе.

— Джим, заплашваш ли ме? Да не би да си позволяваш да ме заплашваш? — Той клати глава, но се усмихва широко, защото знае, че съм се хванал на въдицата му

— Дом, не те заплашвам. Говори по-тихо и затвори вратата…

Но той прави точно обратното, повишава глас:

— Заплашваш ли ме, Джим? — навежда се извън рамката на вратата и вика към „арената“: — Чухте ли всички, Джим току-що ме заплаши! — после се обръща отново към мен: — Как да разбирам това: „На твое място бих бил страшно внимателен“? Какво смяташ да направиш? Да ме пребиеш? Или… да ме убиеш?

От мястото си виждам малка част от „арената“ — един от инженерите събира вещите си в кашон. Едва ли има много хора в този момент, когато уволненията са почти приключили, но въпреки това долавям навън някакво раздвижване. Явно все пак има такива, които са чули.

— Мисля, че е време да си тръгваш — казвам и правя съзнателно усилие да говоря тихо.

— Добре, приятелю — кимва Дом. — Но това не е последната ми дума.

Това обикновено е удобна възможност да отговоря с поразяващ сарказъм, но чувството ми за хумор — остатъците от него — е поразено от женски вик откъм „арената“: „Не…! Недей!“.

Скачам от мястото си, изтичвам покрай Дом и отивам на „арената“, за да разбера какво става.

Дейвид Перис, вицето по маркетинга, който впрочем прие новината за уволнението си преди двайсетина минути с достоен стоицизъм, се е качил на бюрото си и бузите на задника му се виждат. Панталоните му са се свлекли около глезените, а хората около него викат: „Дейвид… недей!“ и „О… гадост!“.

Заобикалям, за да видя, и виждам струя урина да описва красива дъга от впечатляващо големия член на Дейвид до пода на „арената“.

— Ето ви! — вика той. — Ето…! На ви…! Вземете…!

Той се завърта, насочвайки струята си насам, като пожарникар, който изгася последните упорити въгленчета жар. Някой извиква: