Мэтью Кляйн - Рестарт

— Това е трагично — казвам аз.

Спомням си странното обаждане на Санди Голдън как се бе съгласил да правим общ бизнес, макар и след злощастното представяне на софтуера ни по време на демонстрацията, и как бе завършил със странния въпрос „Оправя ли това сметките ни?“.

От датата в материала става ясно, че той ми се е обадил в деня след произшествието със Стан Понтин.

— Какво пише там? — пита ме Либи. Застанала е зад мен и надзърта през рамото ми, за да види какво е привлякло вниманието ми.

Почуквам по вестника:

— Скоро се запознахме с него. Починал е.

— Това е ужасно.

— Беше млад. Седях срещу него на масата преди… няма и две седмици.

Погледът й бързо преглежда текста.

— Шофиране в пияно състояние — забелязва тя. Това означава „Сам си е виновен“. — Жалко.

— Да. — Но не познавам много пияни шофьори, които правят съзнателното усилие да се обадят по мобилния си телефон в полицията или да съобщят за неизправни спирачки.

Телефонът ми иззвънява. Вадя го от джоба си и поглеждам кой ме търси. Пише „Пърк Стил, адв.“ — това е фирмата, в която работи Пит Бланд.

Приемам обаждането и чувам гласа на Пит:

— Е, как мина?

— Прекрасно. Без проблеми.

— Уговорката за довчера остава, нали? Шест часа?

По дяволите! Бях забравил за поканата да вечеряме. Предполагам, че идеята му беше да ме ободри след отвратителното изживяване да уволня половината си персонал. Хубав жест, но истината е, че не се чувствам чак толкова отвратително. Уволняването на хора влиза в длъжностната ми характеристика. По неизбежност ставаш дебелокож. Но долавям в поканата на Пит и по-циничен мотив: сприятели се с клиента и си осигури „Пъркинс“ да бъде наета като юридически консултант, та дори и по време на редукция на разходите.

И все пак… Не бих имал нищо против да изляза от вкъщи.

Пит уточнява:

— Направил съм резервация в „Алигаторската хижа“. С жените сме, нали?

— О… не знам — сепвам се аз. — По-добре да проверя как се чувства Либи. — Поглеждам към жена си. Съзнателно не покривам микрофона, за да може Пит да чуе ясно какво ще каже тя. — Искаш ли да дойдеш на вечеря с моя адвокат Пит Бланд и съпругата му? — нарочно я питам аз на висок глас.

Лицето й ясно ми показва, че на света няма нищо друго, което би желала по-малко. Но тя винаги е била добра корпоративна съпруга, готова на саможертва в името на екипа. Така че изпълва гласа си с ведрост и казва звънливо:

— Това звучи прекрасно! — Ефектът малко се разваля, защото едновременно с това прави пантомима с бъркане с пръст в гърлото си и имитира гадене.

Казвам в телефона:

— Либи ще се радва. Ще дойдем.

„Алигаторската хижа“ е в стил Югозападна Флорида.

Знам това, но не защото съм роден в Югозападна Флорида, нито защото вече съм прекарал тук повече от три седмици. Знам го, защото надписът пред заведението казва: „Алигаторската хижа — в традицията на Югозападна Флорида“. Нашата страна е единствената в света, където историята ни се твори чрез рисуването на билбордове.

„Алигаторската хижа“ е от другата страна на реката — селяндурската страна, в Норт Форт Майърс, което е възможно най-източното място, където можеш да стигнеш, преди да започнеш да се чувстваш щастлив, че не си чернокож. Потегляш по 1-75 в посока Бейшор, после следваш указанията до настлан с чакъл път, продължаваш да следваш други знаци, все по-малки и по-малки, сякаш в отделите за поддържане на пътищата към околията са назначени само миниатюристи. Накрая паркираш до една река в края на дълга застлана с чакъл алея за коли. И тук някъде намираш „Алигаторската хижа“. Ресторантът представлява притисната към земята дървена кутия, част от която е надвиснала по непонятен начин над реката, сгушена под навес от живи дъбови дървета, обрасли с испански мъх.

Либи и аз паркираме джипа. Паркингът е на около петдесет метра от ресторанта. Минаваме покрай малко езерце, заградено с преплетена на квадратчета телена мрежа. Няколко посетители гледат през оградата.

Проследявам погледите им. Езерото е плитко и кално. В средата му има бетонен остров, четири на четири метра, на който са изпълзели пет алигатора и топлят коремите си на бетона. Алигаторите лениво разглеждат двама ни с Либи. Надпис наблизо ни информира: „Нахрани алигаторите — Предлага се месо — $5“.

До надписа, върху голям хладилен сандък, е седнала тийнейджърка, която ни наблюдава със същия жив интерес като алигаторите.

— Искаш ли да нахраниш алигаторите? — питам аз Либи.