Мэтью Кляйн - Рестарт

Следващата сутрин прекарвам в офиса си. стараейки се да не мисля за разговора с агент Мичъл.

Опитвам се да не мисля за историята за областния прокурор и децата му, която чух от него. Опитвам се да не мисля за руския бандит на име Гул Гедросян или за предшественика ми Чарлз Адамс, както и за факта, че двамата са се познавали.

Упражнението по немислене, разбира се, завършва с поражение. Победен, вдигам телефона и набирам Аманда на рецепцията.

— Да, шефе? — разнася се гласът й.

— Трябваш ми.

Пристига само след момент, застава на прага ми и се усмихва кокетно.

— Каза, че ти трябвам.

— Влез — нареждам й аз. — И затвори вратата.

Това подхранва надеждите й. Тя се усмихва и затваря вратата зад себе си. И пристъпва по-наблизо.

— Разкажи ми за Чарлз Адамс изненадвам я аз..

Лицето й посърва. Изглежда притеснена.

— Какво значи това… какво искаш да знаеш?

— Какъв е бил?

— По-точно…?

— Що за човек е бил? Свестен? Умен?

— Много умен — кима тя.

— А друсал ли се е?

— Друсал? — грубата дума я шокира. Но поне не е двусмислена. — Защо ме питаш такива неща, Джим?

— Чух това-онова. Искам да знам истината.

Устните й образуват тънка бледа линия. Не казва нищо.

Въздъхвам.

— Добре, Аманда. Разбирам, че няма да се получи нищо. Тогава ще прегледам досието му.

— Досието?

— В офиса на Катлийн.

Катлийн Роси е бившият ни вице по „Човешки ресурси“. Миналата седмица, когато компанията реши да използва по-малко на брой ресурси, Катлийн стана подновяема. Тя беше една от четирийсетте, които уволних.

Офисът й е тъмен и празен е изключение на двете кантонерки, пълни с кадрови досиета и онзи вид документи, които се държат заключени: списъци с изплатени заплати, раздадени опции за акции, компенсационни пакети, периодични оценки на служителите — документи, които дават началото на революции и водят до набучване на кол на главите на директорите пред вратите на офисите им, когато подобни документи попаднат в грешни ръце. Когато уволних Катлийн, възложих на Аманда да отговаря за тази стая и да пази ключа, така че никой да не може да рови из тях.

И ето сега тя стои пред бюрото ми и много съвестно обмисля желанието ми да отключи офиса на Катлийн. Едва ли не претегля плюсовете и минусите от предприемането на подобно действие.

— Добре — казва тя е онзи глас, който издава, че не е никак добре. — Ела е мен, Джим.

Първо ме отвежда до рецепцията. Виждам я да отваря горното чекмедже, да рови в него, да изважда една след друга разни лични вещи и с чувство да ги плясва върху бюрото си. Това се случва последователно с: кутия за сенки и грим, флакон червило, малък тампон — толкова микроскопичен, че сигурно е бил произведен е помощта на нанотехнология — и собствената й Библия със златен надпис. На дъното на чекмеджето открива онова, което ни е нужно — връзка ключове. Вдига я триумфално.

— Държиш ги тук? — изненадан съм аз от съмнителните й мерки за сигурност. — В бюрото си?

— И къде другаде бих могла да ги държа, Джим? — невъзмутимо ме пита тя. — В подземното хранилище на „Тао Софтуер“?

Точка за нея.

— Ела — кани ме тя, дрънкайки с халката ключове на пръста си. — Ще ти позволя да влезеш. — Казва го с великодушна благосклонност.

Следвам я през „арената“ до сенчестата страна на нашата сграда. Тук по-рано беше маркетингът ни. Сега вече няма такъв отдел и флуоресцентните лампи в тавана светят през една, примигват и съскат, а наоколо е тъмно и тихо. И усамотено.

Спираме пред врата с надпис: Катлийн Роси, вицепрезидент „Човешки ресурси“.

Аманда пробва дръжката. Заключено. След това опитва един след друг няколко ключа от връзката, докато попада на правилния. Вратата се отваря.

Осветлението в стаята е изгасено, но през пластините на щорите проникват наклонени слънчеви лъчи. Затварям вратата. Офисът е малък — мястото едва позволява бюро и стол за посетителя. До далечната стена да опрени две големи кантонерки.

— Трябва ти досието на Чарлз — иска да се увери тя.

— Ако обичаш…

Заобикаля бюрото на път към кантонерките. Отваря без колебание лявата. Забелязвам освен това, че знае кое точно чекмедже да издърпа и къде точно в чекмеджето да погледне — най-отзад. Изтегля една папка и ми я подава за преглед. Етикетът й казва „АДАМС, ЧАРЛЗ“.

Трябва ли да съм изненадан, че Аманда е толкова добре запозната е архива за досиета на компанията?

Едва ли. Това е така във всички компании — секретарките на рецепцията знаят всичко за всекиго.