Мэтью Кляйн - Рестарт

Може да има само едно обяснение: тя ме обвинява за случилото се с мъжа й. Иска да ме нарани. Аз съм онзи, който го е сменил.

Мога ли да я обвиня? Може да е била омъжена за болен човек, но го е обичала. А той е бил измъчван едва ли не пред очите й — бил е изнудван от някого, който е действал отдалече и е бил неуязвим. Не е могла да отмъсти на истинския извършител, унищожил съпруга й — Гул Гедросян, и вместо това си го изкарва на онзи, когото може да намери. Запазила е омразата си за този човек — за мен, Джими Тейн.

Същата нощ Либи и аз гледаме телевизия в дневната, излегнати на дивана. Скоро губя интерес към поредното риалити шоу, но когато споменавам, че бих искал да сменим канала, тя не ми обръща внимание. Ставам от дивана и се протягам, а после излизам през плъзгащата се врата на верандата.

— Къде отиваш? — регистрира тя най-сетне присъствието ми.

— Да подишам чист въздух.

Излизам, преди да намери някакво възражение. Плъзгам обратно вратата, за да я затворя.

Плувният басейн е осветен отдолу и в тъмни нощи хвърля жълтеникава светлина върху палмовата горичка, отделяща ни от погледа на съседа.

Изглежда като добра идея, но мен ме мързи да се качвам догоре за плувките си, а не искам да минавам покрай Либи и да й давам шанса да ме разубеди да плувам. Затова обелвам от тялото си потните си дрехи, оставям ги на купчина върху верандата и скачам чисто гол във водата. Правя пет дължини.

Когато свършвам, съм задъхан, но съживен, така че излизам от басейна, събирам дрехите си и ги внасям на топка в къщата.

— От теб се стича вода отбелязва Либи, без дори да ме е погледнала.

— Така ли?

— И си гол.

Поглеждам надолу.

— Не бях забелязал. — Мокетът под краката ми е потъмнял от водата.

— Днес се държиш много странно, Джими.

— Нима? — замислям се. Може би срещата с госпожа Адамс ми е въздействала по-силно, отколкото съм предполагал. — Отивам да се преоблека.

На път съм да се кача по стълбите, когато мобилният ми телефон иззвънява. Сигналът е остър и стряскащ. Виждам телефона да мига на съседната маса, до лаптопа ми.

Отивам до масата, все така вир-вода. Отварям телефона и го поднасям, без да го допирам, до ухото си.

— Ей, мой човек — казва гласът, когато съобщавам името си.

— Тад?

— Какво правиш точно в този момент?

— Ходя насам-натам чисто гол.

— Хубаво, хубаво — одобрява той вяло. — Току-що приключих разговор по телефона с един много интересен човек. Познай кой…

Гул Гедросян, е на езика ми. Но се задоволявам с неоригиналното:

— Кой?

— Сети се де…

Хайде, Тад, как бих могъл да се сетя?

— Дан Йокелсън — изрича той името гордо, сякаш съм длъжен да знам кой е този човек и съответно да се впечатля. Всъщност името наистина ми е познато, но не мога да го свържа с нищо.

— Хайде, Джими — подканва ме Тад, когато мълчанието ми продължава твърде дълго. — Знаеш кой е, нали?

— Не.

— „Уайт Рок“.

— „Уайт Рок“…? — тъпо повтарям аз. И тогава си спомням. „Уайт Рок“ е един от най-големите хедж фондове на Западното крайбрежие. Компания, която по стечение на обстоятелствата се управлява от приятел на Тад. Негов състудент от Харвард, което той ми е споменавал поне десетина пъти. Милиардер. Един от първите 50 в списъка на „Форбс“ за най-богати хора на земята.

— И за какво си говорихте? — задавам аз очаквания от него въпрос.

— За теб, партньоре.

— За мен?

— Е, не лично признава той. Но за „Тао“. Иска да сключи сделка

— Сделка? — продължавам аз да повтарям всяка негова фраза.

— Ще лицензира вашата технология. Как й казвате сега…? „Пи Скан“?

Озадачен съм от това, което ми съобщава, защото не мога да си представя нито един начин, по който хедж фондовете биха могли да използват технологията на „Тао“. Хедж фондовете се занимават с много богати клиенти. Те въртят големите пари на големите институции. Провеждат срещите си в „Четирите сезона“. Нямат регионални клонове, в които да влизат непознати от улицата и да е нужно да бъдат идентифицирани. Просто няма никакъв начин технологията на „Тао“ да бъде от някаква полза на компания като „Уайт Рок".

— Но те са хедж фонд — ненужно напомням аз.

— Вярно — неохотно се съгласява Тад. Такива са. Но той държи да го направи. И имам личната му гаранция, че ще го направи. Смятай сделката за подписана, Джими. Ще го лицензира за пет милиона. Как ти звучи това?

— Как ми звучи ли? С една дума — налудничаво.

Поглеждам към дивана, откъдето Либи ме наблюдава. Тя бързо извръща поглед.