Мэтью Кляйн - Рестарт

След като сметката на Дао“ започна да се пълни с пари, никой вече не се безпокои за изтеклите суми. Джоан Легет повече не ме пита за милионите, изчезнали по времето на Чарлз Адамс, което напълно ме устройва, понеже това са същите пари, които уютно са се наместили в личната ми банкова сметка, парите, с които се издържаме, парите, с които плащаме наема на къщата, посещенията по ресторанти с Либи и все по-абсурдно скъпите подаръци, които й правя: мерцедесът, диамантените обеци, златното колие, часовникът „Картие“ и пръстените „Дейвид Юрман“.

Ежеседмичните телефонни обаждания на Тад са все същите мотивиращи послания: „Дръж курса, Джими“, „Осигури спокойствие, Джими“ и „Партньорите ми те наблюдават, Джими, и повярвай ми, че са впечатлени“. Никога не го питам кои партньори — инвеститорите от Силициевата долина или източноевропейските дилъри на мет с чуждестранно звучащи имена. Даже не искам да знам.

Дори атмосферата у дома се промени към по-добро. Мусенето на Либи и плачовете й посред нощ изчезнаха. От време на време правим секс, понякога дори без да я моля. Не е лъчезарна — никога не е била такава — но поне вече не ме гледа, сякаш съм някакъв непознат, когото е заварила в леглото си една сутрин, като се е събудила. Или ако съм непознат, поне вече съм такъв, с когото е свикнала.

Посещавам доктор Лиаго веднъж седмично, без да пропусна сеанси, но не защото го харесвам или смятам за компетентен, а за да избегна гнева на Гордън Крамер. Дребничкият шепнещ доктор провежда тъпата си хипнотерапия — отпуснете се и дишайте, господин Тейн; не вземайте наркотици, господин Тейн; блокирайте надеждно спомените за сина си, господин Тейн — и макар всичко това да е едновременно нелепо и досадно, то е по-добро от алтернативата — изненадващо посещение от Гордън, след което ще се озова закован с белезници за пръскалката, докато той крещи, удря ме и ме нарича „негодно за нищо лайно“.

Това ново усещане ми харесва. Допада ми да съм щастлив. Това е толкова ново, приятно и заслужено, че ми позволява да игнорирам онзи тъничък гласец, който ми лази по нервите от време на време. Той се обажда посред нощ, в тъмното, докато се унасям до Либи, а над главата ми поскърцва вентилаторът с перки от тик. Гласът е слабичък. „Ти си Джими Тейн казва ми той. — Ти си Шива, разрушителят. Ти си опустошителят. Ти си смъртта. Ти не можеш да се промениш. Не можеш да започнеш от нулата“.

Но този глас е много тих. И обикновено го игнорирам без проблем. След което заспивам.

Неприятностите започват през септември, един вторник следобед.

— Седя си зад бюрото и телефонът ми иззвънява. Вдигам и чувам гласа на Аманда:

— О, Джим, тук ли си още? Не бях сигурна…

Това, предполагам, е невинна язвителност във връзка с новото работно време на Джими Тейн. Последните няколко седмици не се напрягах, идвах късно на работа и си тръгвах по-рано следобеда, а когато изобщо реша да се главоболя да се явя, казвам на Аманда да не ме свързва с никого. Признавам, че подобно отношение е малко лицемерно от страна на директор, който още в първия си работен ден буквално разкъса на парчета служителите си за идване на работа с двайсетминутно закъснение. Но това беше, преди да разбера особеностите на истинските си задължения. А те са прости и не изискват усилия. Честно казано, не изискват дори идване на работа. Задачата ми се състои в това: мълчи, вземай парите и не питай нищо.

— Имаш посетител — информира ме Аманда. — Да го пусна ли?

И преди да успея да й отговоря, чувам я да казва на някого:

Влизай. Каза, че иска да те види.

След малко на вратата ми се почуква и се разнася глас:

— Доставки по домовете!

В рамката на вратата се появява Пит Бланд, който държи пластмасова торбичка за пазар. Вдига я.

— Подарък за теб, Джими весело казва той. Влиза, без да чака покана. Пльосва торбичката на бюрото ми. В нея изхрущява лед. — Взех дузина каменни раци от „Хижата“ — обяснява Пит. — Нещо против да седна? — И сяда.

— Да — със закъснение казвам аз. — Всъщност, Пит, хващаш ме да излизам.

Поглежда часовника си многозначително:

— В три следобед…?

Вдигам торбичката от бюрото си и внимателно я оставям до краката си. Ароматът на съдържанието й стига до носа ми. Чувствам се като на кея при отлив.

— Знаеш как е… Гледам да не прегоря в работата. Не се претоварвам. Балансирам работата с живота. Нали разбираш…?

— О, ясно — казва той с глас, показващ, че се въздържа от преценка, но издаващ каква е тя. — Е, тогава няма да те бавя. Тук съм по две причини. — И той вдига илюстративно два пръста. — Първо, искам ти кажа „Благодаря“. Ти издържаш децата ми в колежа с хонорара, който ми плащаш. Предполагам, че стъпихте вече на краката си. Всички тези договори… мили боже, чудя се как го постигнахте! Да не им правите предложение, на което не могат да откажат? — И се разсмива.