Мэтью Кляйн - Рестарт

— Нещо такова.

— Само договорът с „Уайт Рок“ стига да избутам Алиша в колежа. Тя между другото иска да започне да те нарича „чичо Джими“. Нямаш нищо против, надявам се. — Преди да му отговоря, той продължава: — Да не получиш сърдечен удар, като видиш фактурата ни за август? Голяма е. Надявам се, че ще можете да я платите.

— Винаги си плащам дълговете — отговарям аз. Което не е съвсем вярно. Неволно докосвам чуканчето на отрязаното ми кутре и си спомням урока на Ектор букмейкъра за важността да погасяваш задълженията си своевременно.

— Второ — казва Пит, — и това е истинската причина да дойда. Искам да кажа, освен да ти донеса раци. — Той замълчава за малко. — Открих нещо, което може да те заинтригува.

— О…?

Той се обръща на стола си, за да погледне зад гърба си. Протяга се към вратата: офисът ми е толкова малък, че това изобщо не е трудно — и я бутва, за да се затвори. Връща поглед върху мен и казва: — Помниш ли, че ме помоли да проверя онази къща?

„Каква къща?“, е на езика ми, но в следващия момент си спомням. Преди нахлуването на Гул Гедросян в живота ми, преди подаръка от два милиона от Тад Билъпс, преди масовите уволнения в „Тао“, преди всичко това аз наистина се интересувах кой краде пари от компанията ми. Това беше по времето, когато смятах, че работата ми е да я вдигна на крака. Сега вече знам: истинската ми работа е да не вдигам шум и да осребрявам чековете. Чековете за компанията и чековете за мен.

Онзи, който е крадял пари от „Тао“, е използвал къщата в Санибел като база за своята операция — онази къща с ниския таван и изобилието на рускоговорещи в нея. Бях помолил Пит Бланд да разрови около нея и да разбере кой е собственикът й.

— Даа… — продължава Пит въпреки липсата на гласова реакция от мен. — Проучихме нещата, както ти поиска. И установихме кой притежава къщата на адрес „Уиндмиър“ 56. После някой от нашите забутал някъде справката при всички тези вълнения покрай съкращенията. Така че не е стигнала до теб.

— Е…? Кой я притежава?

Пит изглежда притеснен.

— Трябва да съм откровен с теб, Джими. Мислех, че сме приятели. Приятели ли сме?

— Естествено, че сме приятели, Пит. Приятели, които си разменят фактури. Но все пак приятели.

— Затова и съм разочарован. Защото ми се стори, че вече не сме. Че ме проверяваш…

— Да те проверявам ли?

— Или това минава за хумор в Силициевата долина. Да извъртиш номер на един провинциален адвокат, докато вие гледате сеир отстрани и се смеете…

— Не разбирам. Кой притежава къщата. Пит?

— Стига, Джими…

— Наистина искам да знам — настоявам аз. — На кого е къщата?

— Искаш ли фанфари, преди да го обявя?

— Пит…

— Добре. Дръж се за масата, Джими… — той отваря куфарчето си, изважда от него оранжева папка и я хвърля върху бюрото ми. — Къщата на „Уиндмиър“ 56 е собственост на — сега слушай внимателно, Джими — някой си господин Джеймс Тейн, Пало Алто, Калифорния. Точно така. Сега си помогни сам да станеш от пода. Ти… ти притежаваш тази къща. Нещо повече, притежаваш я от три години, без никакви тежести по нея. Защото си платил за нея в брой през 2007 година. Само не се прави на изненадан…

Излизам залитайки от офиса. Чувам зад мен гласа на Пит:

— Добре ли си, Джими? Джими… какво има? Джими, забрави си раците… Трябва да ги сложиш в хладилник!

Не му обръщам внимание. Трябва да се махна оттук. Трябва да се прибера у дома. Трябва да намеря Либи. Трябва да й кажа.

До този момент имах извинение и можех да се самозаблуждавам — с все по-сложни и по-сложни измислени истории — за това какво правя в „Тао“. Не се гордеех с ролята си, но се бях примирил с нея — да бъде параван за престъпната дейност от страна на други хора. Когато си лягах нощем, успявах да се убедя, че независимо от случващото се край мен, аз върша всичко по силите си — да управлявам една напълно законна компания. Правя каквото съм способен, за да спася „Тао“.

Но сега вече знам истината. Аз не съм тук, за да изправя компанията на крака. Не съм тук, за да бъда нечий параван.

Тук съм, за да поема вината. Аз съм подставената мишена. Аз съм обречен.

Изтичвам през „арената“ към рецепцията. Виждам през вратата Аманда да разговаря с някого. Изглежда разтревожена. Нещо не е наред.

Забелязвам всичко това, но не му обръщам внимание. Бързам. Искам да избягам оттук. Излизам в рецепцията и в този миг чувам мъжки глас — познат глас, от който буквално капе южняшки мед — с акцент толкова плътен, че можеш да го намажеш върху филия само с вилица.