Мэтью Кляйн - Рестарт

— Хмм… това е отговор, който не очаквах. Помните ли, господин Тейн, че при последната ни среща ви питах за Гул Гедросян?

— Да.

— И вие ми казахте, че не го познавате.

— Наистина не го познавам.

— Само че аз научих нещо друго — и той се накланя доверително към мен. — В четвъртък направихме арест. В Калифорния. На гаден ситен арменец. Дори няма да се опитам да му произнеса името. Само ще се изложа. Та той отговарял за лихварския бизнес на господин Гедросян… лихварския бизнес и хазарта. Финансист. Нещо като вашия счетоводител, да кажем.

Представям си приличащата на мишка Джоан Легет, хванала автомат с бомбе и в костюм на „Дона Каран“. Не, едва ли е приличал на моята главна счетоводителка.

— Намерихме документи — информира ме Мичъл. — Компютърни файлове. Много имена в тези файлове. Кои дължат пари. Кои са платили. Общо взето, ако имате вземане-даване с човек като Гул Гедросян, ако сте в първия списък, за ваше добро е да сте и във втория. Надявам се, разбирате ме?

— Напълно.

Той ме гледа открито, по приятелски, сякаш ме подканва да си призная нещо. Заседателната зала, която обикновено е охладена до температурата на фризер с месо, изведнъж се сгорещява и за първи път имам чувството, че всеки момент ще припадна и главата ми звънко ще се удари в полираната махагонова маса.

— Знаете ли накъде бия с това, господин Тейн?

— Не.

— Името ви беше в списъка. Дължали сте пари на Гул Гедросян. Платили сте му. И не говорим за джобни пари, не. Става дума за стотици хиляди долари. Суми, които някак остават запечатани в паметта на човек. Оказва се, че вие сте му добър клиент. Хазарт, момичета на повикване и доколкото успях да разбера руският ми не е толкова добър, така че може и да греша — страшно много наркотици. Започва ли това да ви звучи познато, господин Тейн? Или се налага да уточня — и той поглежда за справка в бележника: — Дж. Р. Тейн, Уейвърли Драйв 22… нали това е бил адресът ви в Калифорния, Уейвърли Драйв 22?

— Да — признавам аз. Посягам към ръба на заседателната маса и съм благодарен, че е там.

— Нещо да ми кажете? Моментът е особено подходящ, знаете ли? Едва ли ще се намери по-удобен.

— Не.

— Наркоман ли сте, господин Тейн?

В мига, в който задава въпроса си, ме връхлитат всички стари осезания. Не му отговарям, но езикът на тялото ми ме издава — аз просто усещам как то се смалява като спукан балон пред очите му. Толкова много месеци борба да изглеждам силен, да впечатлявам хората, всички хора в живота ми — Тад, Либи, Гордън Крамер, доктор Къртис, доктор Лиаго, дори сам себе си, упорита борба без нито миг отпускане, безкрайна преструвка, че съм някой друг, и накрая, в този момент, в тази гореща малка стая, пред втренчения поглед на един полицай селяндур, който ме обвинява в нещо, макар да не съм сигурен в какво точно, цялото ми минало ме настига и единственото, което искам, е да е скрия в моята малка спалня, да изпия нещо, може би да изпуша една лула, да се свия на топка и да сложа край на този гаден ден.

— Хазарт? — подпитва той.

— Естествено — съгласявам се аз с дрезгав глас: — И пиене. И наркотици. И курви, разбира се… предлагате ли ми? — Поглеждам към вратата на залата, за да се уверя, че е затворена и никой отвън не може да ни чуе. — Чист съм от две години насам.

— Радвам се за вас — казва той, но не долавям в гласа му нотка на поздравление. — Моля, кажете ми къде мога да намеря Гул Гедросян, господин Тейн…

— Не мога да ви кажа това…

— Не можете? Или не искате?

— Не познавам този човек. Никога не съм се срещал с него. И определено не мога да ви съобщя къде можете да го намерите. Бог ми е свидетел, че това е самата истина.

Гледа ме преценяващо. Може би решава да ми повярва, защото след малко свива рамене, затваря бележника си и го пуска в джоба си. После става.

Когато проговаря, в гласа му има съпричастност:

— Баща ми имаше проблеми е алкохола. Така че донякъде си представям какво ви е било.

Ако баща му не се е събуждал в стая на долнопробен мотел с празен портфейл и лула за крек в ръката, той едва ли има и бегла представа какво съм преживял. Но оценявам опита му да прояви човещина.

Мичъл се навежда през разделящата ни маса и ми подава визитната си картичка.

— Запазете я, господин Тейн — съветва ме той. — Дръжте я на леснодостъпно място. Струва ми се, че съвсем скоро ще искате да ми се обадите. По-скоро, отколкото бихте желали…

Но агент Мичъл бърка. Има само един човек на земята, от чиято помощ аз се нуждая. Един-единствен човек, с когото искам да говоря.