Мэтью Кляйн - Рестарт

— Господин Тейн! — извиква агент Мичъл. Виждам го да стои в ъгъла на стаята, все едно се е криел от мен.

— Ето ви най-сетне, господин Тейн! Толкова се радвам, че ви хванах… — Внушавам ли си ударението върху „хванах“? Или си го въобразявам. Има някои неща, които искам да обсъдя с вас. Защо не си поговорим…?

Закарва ме като на ласо в заседателната зала, където сяда начело на масата. Оставам прав, подсъзнателно показвайки, че не ми харесва да съм тук и че мога да взема и да избягам.

Агент Мичъл се обляга назад в стола, изпружва крака напред и сключва пръсти зад тила си, показвайки ми две тъмни петна от пот под мишниците си.

— Как сте, господин Тейн? — започва той, разглеждайки ме по дължината на носа си.

— Не се оплаквам…

— Изглеждате ми… — Той замълчава, без да отмества погледа си от мен. Обмисля думата. Накрая я казва: — Преуморен.

— Да — отговарям му аз. — Тук е доста стресиращо.

— Изненадан съм, че не се обадихте. След последния ни разговор, имам предвид..

— Бях доста зает.

— Наистина ли? — усмихва се той. — Аз пък очаквах да се обадите. Надявах се да си спомните нещо за нашия приятел.

— Нашият приятел?

— Нашият руски приятел. Онзи, когото ви казах, че издирвам. Помните името му. Сигурен съм. Не сте ли се чували с него?

— Не.

Той свива рамене:

— Щяхме да ми съобщите, ако се бяхте чули — каза той, — нали?

— Естествено.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, господин Тейн. Вие сте истински джентълмен. — Прави пауза. Обмисля нещо. Лицето му се променя и вече изглежда мрачно и угрижено. — Всъщност — признава той след малко — днес съм тук поради друга причина. Търся един от вашите служители. Някой си господин Дом Вандербек.

Трябва ми момент, за да обработя това. Бях очаквал — нека си го призная, очаквах със свито сърце — въпрос за къщата в Санибел, за парите в личната ми сметка или комбинация от двете. Примерно нещо от рода на: Взехте ли парите от таванското помещение на „Уиндмиър“ 56 и внесохте ли ги във вашата банкова сметка?

Но Мичъл не ме пита това. Вместо това ме пита за Дом Вандербек. Продължава услужливо, сякаш мълчанието ми се обяснява с късата ми памет:

— Мисля, че господин Вандербек е бил ваш вицепрезидент по търговските въпроси, господин Тейн. — Сякаш е възможно да съм забравил кой е бил той.

— Да. Беше — подчертавам аз. — Но аз го изхвърлих.

— „Изхвърлихте“? — Повдига той вежда. Поизправя се на стола си и се навежда напред: — Нека изясним терминологията, господин Тейн. Като казвате „изхвърлих“, имате предвид „уволних“, нали така?

— Разбира се.

— Защото се опасявам, че господин Вандербек го няма.

— Няма го?

— Изчезнал е — пояснява той и щраква с пръсти: — Ей така. Преди десет дни. Жена му намерила колата му на алеята с работещ двигател. Но господин Вандербек не бил вътре. Сякаш четейки мислите ми, той допълва: — Да, какво съвпадение наистина. Толкова много хора оставят колите си с работещ двигател. Сякаш не са чували за петролната криза в тази страна…

— Не съм го виждал — съобщавам аз.

— Не след като сте го изхвърлили?

— Става дума за уволнение.

— Добре, уволнили — съгласява се той възможно най-любезно. Разговарях с едно момиче от вашите… испанката? Дебела?

— Розита.

— Точно тя. Каза ми, че когато сте уволнили Вандербек, двамата сте си разменили остри думи. И вие сте го заплашили.

Благодаря ти, Розита.

— Това не е вярно — казвам аз с равен глас. — Дом беше разстроен при новината за уволнението. Но нямаше заплахи.

— И защо го уволнихте, господин Тейн?

Защото си пъхаше носа във финансовите дела на компанията.

— Защото не го харесвах — заявявам аз в очите на Мичъл.

Усмихва се:

— Харесвам откровените хора. А и предполагам, че не ми влиза в работата кого уволнявате и защо. Според мен има вероятност господин Вандербек да е заминал някъде в дълга почивка и да е пропуснал да съобщи това на жена си. Няма да повярвате колко често се случва това. Съпругът запрашва към Заливите в компанията на млада жена, а после двамата с нея пият маргарити и пеят репертоара на Джими Бъфет.

— Надявам се да сте прав.

— Сигурен съм в това. Толкова съм сигурен, че ако бях хазартен тип, щях да се обзаложа, че е така. Питам се, господин Тейн… вие падате ли си по залозите?

Усмивката му, дружелюбна само допреди миг, сега е кисела. Или по-скоро вълча, лукава.

— Не — заявявам аз.

Той вади от нагръдния джоб на ризата си бележник, хванат със спирала, и го слага върху дланта си. Бележникът вече е разтворен на интересуващата го страница.