Мэтью Кляйн - Рестарт

— Увеличението на постъпленията за последните три тримесечия е пренебрежимо малко казва Джоан. — В началото на годината наехме много хора, за да сме готови за пускането на пазара на новия ни продукт. Само че продуктът закъсня. Затова сега имаме хората плюс съпътстващите ги разходи, но без продукта. Което ни излиза скъпо.

— Колко скъпо?

— Средномесечните ни разходи са 1,4 милиона долара. В банката разполагаме с три милиона. Никакви други ликвидни наличности.

— Значи имаме кеш за два месеца — резюмирам аз.

— Седем седмици — уточнява тя.

Ето ми го и отговора: кеш за седем седмици. Имам седем седмици, за да обърна курса на „Тао“. След изтичането на тези седем седмици или ще съм успял, или ще се върна обратно в Силициевата долина след поредния провал, доказал правилността на предсказанията на всички, включително и моите собствени.

Джоан се осмелява да предложи:

— Може би ще можеш да убедиш инвеститора да ни отпусне повече време.

Има предвид да поискам от Тад Билъпс и „Бедрок Венчърс“ още пари. Същата мисъл бе споходила и мен, но просъществува само пет секунди. Аз едва бях успял да уговоря Тад да ми плати самолетния билет, икономична класа, за „Еър Транс“. Шансът „Бедрок“ да загроби още пет или десет милиона долара в тази отходна яма е повече от минимален. Но казвам замислено:

— Да, тази възможност не е изключена.

— Осма страница — подканва ме тя и изчаква да обърна на страницата. Виждам на нея кръгова диаграма, надписана „Разходи по отдели“. Джоан продължава: — Като говорим за разходи, ето разбивката: четиристотин хиляди месечно за техническия отдел, двеста за „Продажби“, триста за административно-управленчески дейности, четиристотин за „Маркетинг“, сто за „Качество“…

— Спри! — нареждам й аз. — Я пак: четиристотин хиляди ежемесечно за маркетинг?

Джоан ме поглежда хладнокръвно. Дори и да не одобрява точно този разход, не го показва.

— Точно така.

— И за какво, по дяволите, харчим пари? Телевизионни реклами по време на финала на бейзболната лига?

— Дейвид има доста сложни планове за маркетинг — обяснява ми Джоан. В тона й липсва всякаква лична преценка. — Предполагам е успял да обсъди подробностите с теб.

— Не. Представи ми… визията си. — И й посочвам схемата на бялата дъска зад нас. Джоан я разглежда замислено. Има онова изражение на музеен куратор, опитващ се да прецени произхода на новополучен експонат. Накрая кимва и казва: — Ако искаш, мога да ти дам разпечатка по пера. Така сам ще разбереш къде изтичат парите.

— Това много би ми помогнало. — Усещам, че вече харесвам Джоан. Свръхкомпетентна, сдържана, авторитетна. Казвам й: — Добра си, Джоан. — Иска ми се да я попитам „Как попадна на място като това?“. Но това е въпрос, който може да ми бъде върнат със същата сила. А аз не бих желал да отговарям на него. Така че вместо това питам: — Защо си само „изпълняващ дейността ревизор“? Защо не си главен счетоводител? Или вицепрезидент по финансовите въпроси?

Тя стисва тънките си луничави устни и поглежда надолу. Темата явно е болезнена за нея. След малко ми отговаря:

— Имаше финансов директор. Елисън Джефрис. Напусна ни преди няколко месеца. Съвсем неочаквано. Така и не разбрах защо. Чарлз се готвеше да назначи заместник, но така и не намери време. Така че аз поех отговорностите без длъжността.

— Ами в такъв случай поздравления — казвам й аз. — Вече си новият финансов директор на „Тао Софтуер“.

Тя ме поглежда внимателно, опитвайки се да прецени дали не се шегувам. Когато разбира, че съм сериозен, лицето й просветва:

— Наистина ли?

Естествено, мисля си аз, защо, по дяволите, да не е истина? Наслаждавай се, докато можеш… цели седем седмици. Но на глас отговарям:

— Абсолютно. Още веднъж поздравления. Но без повишение на заплатата. Поне засега.

— Разбирам. Благодаря ти — казва ми тя и внезапно става. Накланя се през масата и малко непохватно ми протяга ръка: Благодаря отново.

Поемам ръката й.

— Работи усърдно — напътствам я аз, опитвайки се да звуча сурово и сериозно. Последното нещо, от което имам нужда, е някой в компанията да си мисли, че съм мекушав.

— Добре — съгласява се тя и кимва мрачно, — обещавам.

Събира си документацията, подрежда листата грижливо в купчинка и се обръща да излезе.

Когато стига до вратата, аз я спирам:

— Джоан?

С ръка на дръжката тя се обръща към мен.

Не съм съвсем сигурен какво ме кара да задам следващия си въпрос. Може би подмятането на Джоан по повод финансовия директор, на чиято длъжност в „Тао“ тя е назначена вследствие внезапното му напускане на компанията. Или може би повърхностната ми информация за предходния генерален директор и собственото му необяснено изчезване. Защото за една малка компания две мистериозни изчезвания са много.