Мэтью Кляйн - Рестарт

Продължавам:

— Знам, че повечето от вас са неспокойни. Виждате новия директор. Не знаете какво да очаквате. Питате се дали „Тао“ ще оцелее. Чудите се дали сте лично застрашени.

Думите ми най-сетне започват да намират почва. Хората ме гледат очаквателно. Наистина се чудят.

— Е, няма да ви лъжа. Промени ще има. Трябва да има. Трябва да работим по-усърдно. Нужно е да работим по-умно. Налага се — няма да го увъртам — налага се да правим повече пари.

Изричам тези думи бавно, оставям пауза, за да стигне смисълът им до съзнанието на присъстващите. Не че съобщавам някаква новина — това, че бизнесът има за задача да прави пари, но ще се изненадате колко често това се пренебрегва. Задържали се на една работа по-дълго от две години, хората са склонни да забравят. Престават да мислят за компанията като за бизнес начинание и започват да гледат на нея като на дневна забавачница за възрастни — тя става място, където ходят да се занимават с нещо между уикендите. Напълно забравят, че бизнесът има само една цел — не да ги забавлява, не да им запълва ежедневието. А да прави пари. И то за някого другиго. Толкова!

— Но има и добри новини — продължавам аз. — Фактът, че съм тук, означава, че някои важни хора продължават да вярват в „Тао”. Ако не беше така, инвеститорите нямаше да ме назначат. Щяха да вдигнат ръце. Щяха да врътнат ключа на това място и да приключат с него.

Това не е самата истина. В действителност те почти бяха пуснали кепенците. Когато Чарлз Адамс, предишният главен изпълнителен директор на „Тао“, една сутрин не се явил на работа и след това се разбрало, че е изчезнал безследно, инвеститорите бяха дошли на косъм до решението да затворят компанията. И само благодарение на това, че случайно се бях натъкнал на Тад Билъпс в „Ил Форнайо“, където той не можеше да се скрие зад секретарката си и аз можех неотстъпчиво да го моля за работа — за каквато и да е работа — сега се намирах тук. Тад е председател на борда в „Тао“ и съсобственик на „Бедрок Венчърс“ — инвестиционната фирма, притежаваща повечето акции на компанията и наливаща капитал в нея. По-важното беше, че някога, като студенти в „Баркли“, с Тад бяхме съквартиранти. Познаваме се отдавна. И Тад ми е длъжник.

Изглежда обаче не в достатъчна степен. Защото тази работа беше дъното на ямата: почти без шанс за успех, на пет хиляди километра от дома ми в Силициевата долина, географски неприятна, и за всеки друг на мое място убиец в трудовата характеристика.

Предполагам, че за Тад, предвид пъстроцветния ми трудов стаж, проблемите ми с алкохола и наркотиците, с хазарта, 21-дневния ми престой в центъра за рехабилитация „Маунтън Виста“, назначаването ми в „Тао“ можеше да се разглежда като стъпка нагоре. Беше се оказал прав. Аз самият бях своеобразен обект за рестартиране.

Питам събранието:

— Има ли някой въпроси?

Никой няма въпроси.

Добре — казвам аз. — В такъв случай аз имам въпрос към вас. — Поглеждам часовника си. — В момента е 9,15, понеделник сутринта. На паркинга отвън преброих дузина коли. Въпросът ми е: къде, по дяволите, са останалите?

Никой не предлага отговор. Виждам в тълпата познато лице. Латиноамериканката, която бях забелязал да си прави маникюра на работното място. Привлекателна е, макар и възпълна. Фиксирам я с поглед и казвам:

— Вие… извинете. Не знам как се казвате.

— Розита.

— Приятно ми е да се запознаем, Розита. Какво правите в „Тао“?

— Обслужване на клиенти.

— Добре, Розита. Кажи ми сега, моля те, колко служители има в „Тао“.

— Не знам… — сви рамене тя. — Май към осемдесет.

Знам, че точният им брой е 85, но не я поправям.

Вместо това я питам:

— И колко има сега в тази стая?

Тя се оглежда и набързо ги преброява:

— Може би двайсетина.

— Може би двайсетина — повтарям аз. — Това означава, че макар работният ден вече да е започнал, шейсет души от персонала не са си направили труда да се явят. Дали това не е причината за нашите проблеми? Как смяташ, Розита?

— Може би — уклончиво отговаря тя.

Вдигам като козирка ръка над очите си и оглеждам стаята като човек, който търси колата си на паркинга на мултиплекс.

— Има ли някакви вицепрезиденти тук? „Тао“ има петима вицепрезиденти, ако си спомням правилно. Колко от тях са тук в момента?

Дейвид Перис, дребничкият вицепрезидент по маркетинга, размахва костеливия си пръст:

— Ето ме тук, Джим. Дейвид Перис, вицепрезидент по маркетинга…

Прекъсвам го:

— Да, известно ми е. Дейвид присъства. Друг?