Мэтью Кляйн - Рестарт

Един мъж си пробива път в трапезарията. Носи кафяв хартиен плик, грижливо сгънат. Отправя се към хладилника, за да го остави в него. И в този момент осъзнава, че въпросът ми го засяга лично.

Казва:

— Аз съм Ранди Уилямс, вицепрезидент по техническите въпроси. — Гони четирийсетте, има кръглото лице на човек от Средния запад и торбесто шкембе. Русата му коса е подстригана на стърчащи кичури в стил, прекалено младежки за него, а кожата му е млечнобяла. Усмихва се, показвайки ми между предните си два зъба междина, достатъчно широка, за да мине през нея пони.

— Закъснял си — констатирам аз.

Наежва се. Не е очаквал да бъде сгълчан публично. Заеква:

— Съжалявам, да. Не знаех… Не съм мислил, че…

Прекъсвам го безжалостно. Това е моментът да покажа, че нещата са драстично променени. Време е да се запалят няколко пожара, които да изпепелят това място. Затова казвам:

— Ранди, очаквам от всекиго да пристига на работа точно в девет. Не в девет и една, не в девет и две и определено не в девет и петнайсет. Ако и когато тази компания излезе на печалба, тогава ще отпуснем малко дисциплината. Дотогава: девет нула нула. Без изключения! — Правя драматична пауза. Поглеждам го: — Ранди…?

Той още не може да повярва, че е обект на публично унижение. Лицето му става канеленочервено.

— Ясно — отговаря тихо.

— Добре — казвам аз. — В такъв случай къде е нашият вицепрезидент по търговските въпроси?

Оглеждам стаята. Първоначално никой не ми отговаря. После се разнася тъничкият глас на Розита. Тя се усмихва, явно наслаждавайки се на саморазправата с вицетата.

— Това е Дом Вандербек. Няма го.

Разнасят се смях и доволни въздишки. Хората очакват да скъсам задника на вицето по търговските въпроси. Няма да ги разочаровам.

Аманда се намира в далечния край на стаята, до вратата. Тя казва:

— В понеделниците и вторниците Дом работи у дома си.

— Такааа ли било? — проточвам аз. — Аманда дай ми го на телефона — и й посочвам телефона на близката стена.

— Този телефон ли? — иска да се увери тя.

— И на високоговорител, моля.

Тя свива рамене — изобщо не й пука — отива до телефона и чевръсто набира номера. След миг чуваме сигнала за повикване по високоговорителя. Отговаря ми глас — стакато, отсечени думи:

— Да, тук е Дом.

Чувал съм този тип глас хиляди пъти: бивш атлет, мачо търговец, пичът на компанията.

— Дом — казвам аз в слушалката, — обажда се Джим Тейн. Новият директор на „Тао“.

— Здрасти, Джим, как си. — Изрича го като констатация, а не като въпрос. Причината да не звучи като въпрос е, че не е въпрос. На него, ама хич не му пука.

— Да те предупредя, Дом, на високоговорител си. Ние сме в кухнята на общо събрание и се чудим защо те няма. Защото сигурно имаш подчинени. И понеже си вице по търговските въпроси.

Мълчание. В момента ме преценява и се опитва да реши това някакъв майтап ли е, или просто съм ненормален. Накрая решава да заложи на действието: ще се държи дружелюбно и търпеливо, като се надява да вкара новака в руслото без губене на време.

— Добре, Джим. Значи… в понеделник и вторник обикновено работя от дома. Оттук е по-лесно да се водят разговори на търговска тема.

— Работата, Дом, е в това, че екипът по продажбите все още не е подпалил света с оферти. Затова искам всички да работят в офиса. Всеки ден. Това включва и теб.

Ново мълчание. Разглеждам лицата в кухнята. Повечето присъстващи са служители от ниско ниво и досега не са чували препирня между мениджъри. Момиче се изкисква нервно.

— Добре — казва накрая Дом. — Утре при първа възможност ще бъда там.

Поклащам глава заради публиката около мен. И казвам:

— Сега.

— Какво?

— Сега, Дом.

— Виж, по това време трафикът е безумен. Не ми влиза в плановете да…

— Тогава започни да планираш. Искам те тук. Сега.

Поредна пауза в разговора ни. В кухнята цари гробна тишина. Хората са възбудени. Знаят, че има вероятност разговорът да излезе извън контрол, особено ако Дом Вандербек захапе стръвта ми.

Всички чакаме. За момент решавам, че Дом може да ми отговори остро, но вместо това той отстъпва. Сега вече имам по-пълна представа за него: хитър е и усеща кога да не се бори, ако е в неизгодна позиция. Ще изчака, докато обстоятелствата се подредят в негова полза.

— Добре, Джим — любезно ми отговаря той. — Потеглям до десет минути.

— Очаквам с нетърпение да се видим, Дом — уверявам го аз.

— И аз — отговаря ми той и затваря.