Мэтью Кляйн - Рестарт

В действителност знам много малко за компанията, която вече управлявам. Приех възложената ми работа с такова облекчение, че не зададох много въпроси. Задача за рестартиране в Западна Флорида? Разбира се, защо, по дяволите, не, отговорих.

Но каква алтернатива имах? Да прахосам за шест месеца остатъка от спестяванията ни с Либи? Да сключа трета ипотека за дома ни в Пало Алто? Да продължа с втръсналото ми ежедневие, състоящо се в това да прелиствам стари визитки, да звъня на забравили ме приятели и да моля за втори шанс? Не. Дори някой да ми предложеше да стана счетоводител на сатаната в седмия кръг на ада, пак бих се съгласил незабавно.

Но след като вече съм тук — и за зло или за добро работата е моя — защо да не науча в какво съм се забъркал? Затова питам Джоан:

— Какво се случи с Чарлз Адамс?

Реакцията й е изненадваща — усмивката й изчезва, погледът й се забива в пода, лицето й потъмнява и става угрижено, сякаш съм отворил тема табу като мастурбация или некрофилия.

Не знам почти нищо за Чарлз Адамс, нито за изчезването му. Знам само най-общи неща, разказани ми от Тад Билъпс в деня, когато подписах трудовия си договор: една сряда сутринта преди девет седмици Чарлз Адамс, генерален директор на „Тао Софтуер“, изчезва.

Точно така ми го описа Тад — „изчезва“.

— Изчезва? — поисках да се уверя, че съм чул правилно.

Да, изчезва, потвърди Тад. Оставил колата си да работи на празен ход на алеята за дома му с отворена врата от страната на шофьора. Къщата била незаключена. Не се явил на работа. Не написал бележка до жена си. Буквално изчезнал от лицето на земята.

И ето че сега всичката топлина, която бях събудил в сърцето на Джоан с повишаването й като финансов директор само преди трийсет секунди, се е изпарила, сякаш съм отворил прозореца за порив на леден декемврийски вятър. Тя ме поглежда внимателно.

— Какво значи това?

— Ами… — запъвам се аз. Мисля си „Не е ли ясен въпросът ми сам по себе си? Какво се случи с Чарли Адамс?“. Опитвам се да измисля различна формулировка, но не ми хрумва нищо по-добро от лаконичното: — Какво се случи с Чарли Адамс?

— Не дойде на работа.

— Добре — казвам й аз. — Тази част ми е ясна.

— Не знам — безпомощно ме поглежда тя.

Отделя се от вратата и прави една крачка напред, сякаш се готви отново да седне. Обаче се отказва и остава някъде по средата между вратата и нейната страна на масата — доста неудобна дистанция за интимен разговор. И може би го прави съзнателно. След малко продължава:

— Дойде полиция и разпитаха всички. Отговорих на въпросите им. Но оттогава не са се вясвали. Дори не знам дали още го издирват. Последното, което съм чула по този въпрос, е, че го смятат за избягал.

— Избягал ли? — повтарям аз. Мисля си: тийнейджърите бягат. Девойчетата, на които им забраняват да се виждат с гаджетата си, бягат. Малтретирани от вторите си бащи гимназисти бягат. Но генералните директори на високотехнологични фирми не бягат. — И от какво да бяга?

— Не знам — отново все така безпомощно отговаря Джоан. Но изражението на лицето й казва друго.

Опитвам различна тактика:

— Джоан, аз съм част от вас. Просто искам да знам какво става тук. Всяка информация, с която евентуално разполагаш, би ми била полезна, защото може да помогне да спасим компанията. — Правя къса пауза и допълвам: — Не ти ли демонстрирах вече, че ти имам доверие?

Последното неособено деликатно напомняне за прясното повишение изглежда свършва работа, защото Джоан въздъхва:

— Виж… — запъва се за кратко тя, — Чарлз Адамс имаше проблеми.

— И какви точно проблеми имаше той?

Тя поклаща глава и отново въздъхва, сякаш за да ми каже: „Какви ли проблеми нямаше той?“.

Но на глас обяснява:

— Беше слаб човек. Дълбоко в себе си много свестен, със златно сърце, но… слаб. Имаше лична семейна трагедия и след това… — дълга пауза.

— След това какво? — подканвам я аз.

Поглежда ме замислено, сякаш се мъчи да реши дали да ми се довери. Накрая отговаря:

— След това нещата бързо тръгнаха надолу. Забърка се с някакви много лоши хора. — Гледа ме и чака да види дали съм разбрал. Изглежда съм останал безизразен, защото пояснява: — Не програмисти.

— Аха… — проточвам аз.

— Корави типове — продължава тя. — Нали се сещаш, хора, на които мястото им не е в компания като тази. Стоят на рецепцията и го чакат да се появи. Облечени са в костюми, които видимо не им стоят добре. Появява се Чарлз, поздравява ги и излиза с тях навън, на паркинга. После потеглят за някъде. Той се връща след, примерно, два часа.