Мэтью Кляйн - Рестарт

Познато звучаща история. Нещо, което съм имал удоволствието да изживея от първа ръка по времето на увлеченията ми по хазарта и наркотиците.

— Нараняваха ли го по някакъв начин?

— Не съм забелязвала. Връщаше се пребледнял и някак… притихнал. Заключваше се в офиса си и до края на деня повече не се показваше. Понякога си тръгвах в осем вечерта, а той все още беше тук. Веднъж му чукнах и го попитах през вратата добре ли е. Не ми отвори. Извика ми отвътре, че бил добре. Имал работа.

— В какво се е забъркал?

— Наистина не знам.

Вярвам й. Вижда се.

— Добре, благодаря ти, че сподели с мен.

Тя се обръща към вратата. Отново спира с ръка на дръжката и ме поглежда.

— Мой ред е да задам въпрос.

— Казвай.

— Какви са шансовете да се измъкнем от тресавището?

Замислям се. Първият ми инстинкт е да се направя на супергерой — да се облегна с изправен гръб, да изпъча гръдния си кош и убедително да заявя: „Отлични! Ще се справим!“. Точно това трябва да прави един директор рестартер: да демонстрира увереност — винаги, навсякъде, пред всекиго. Да накара хората да му вярват. Да ги хипнотизира със силата на своята воля.

Но не мога да го направя. Не и пред нея. Затова й отговарям по-тихо, отколкото ми се иска:

— Не са много добри. Но ще се опитаме. Лично съм заинтересуван от успеха. И трябва да се справя. Просто нямам избор.

Благодарен съм й, че не ме пита какво означава това. Тя кимва и простичко прошепва:

— Да — сякаш онова, което съм й казал, е абсолютно очевидно.

Останалата част от деня прекарвам в обикаляне, за да почувствам мястото. Представям се на хората, където ги срещна — по пътеките покрай клетките, отбивайки се без предупреждение на работните им места, и дори — в един-единствен случай — спирайки служител, след като беше свършил работата си пред писоара. Представянето ми винаги е едно и също: „Здрасти, аз съм Джим“, с усмивка на лицето и протегната ръка (последното пропускам с хлапето в тоалетната). „А ти как се казваш? С какво се занимаваш тук?“ И те ми обясняваха. След това аз ги уверявам, че ми е било приятно да се запознаем, че за мен е удоволствие да съм в „Тао“ и че заедно ще осигурим успеха на компанията.

Въпреки ентусиазма ми реакцията на хората е в спектъра от безразличието до страха. Безразличните по правило са по-възрастните — корпоративните ветерани. Външно те се държат абсолютно приятелски, по лицата им мога да прочета, че вече са виждали опити за спасяване, директори парашутисти, грандиозни обещания и надежди за светло бъдеще, така и останали нереализирани. Това несъмнено са същите хора, които „дялкат“ трудовите си автобиографии по работните станции в „Тао“ и следят с едно око да не мине някой от управата зад гърба им. Не ги виня. Самият аз имам ниско мнение за компетентността на мениджърите изобщо и на тяхно място вероятно щях да се оглеждам за друга работа. Но задачата ми беше да им докажа, че не са прави.

Около обяд се отбивам в клетката на Ранди Уилямс. Бюрото му е откъм „инженерната“ страна на сградата, до джагата и шкафа с играта „Пак Ман“. Моля го да ми организира демонстрация на продукта

— Какво? — не ме разбира Ранди.

— Демонстрация. На нашия продукт.

Той ме гледа с подозрение. Изглежда се пита дали не съм наясно с бедственото положение на компанията, или съм измислил коварен начин да го подложа на изпитание.

Отговаря ми предпазливо, сякаш върви на пръсти из минно поле:

— Продуктът… още не е завършен.

— Знам, че още не е завършен — непринудено го уверявам аз. — Ако беше завършен, аз нямаше да съм тук. Нали така?

Ранди се усмихва на този необоримо логичен отговор, но след това осъзнава, че под въпрос е поставена собствената му компетентност и усмивката му е малко неуместна. Затова малко помръква.

— Да — съгласява се той.

— Но все пак бих желал да видя с какво разполагаме. Дори да не е завършено.

Ранди въздъхва. Избутва стола си назад и става от него. Извиква през стената на някого, който седи в съседната клетка. Помощник?

— Даръл — вика той.

Няма отговор. От мястото, където стоя, не виждам в клетката на Даръл. На лицето на Ранди се изписва объркване. Той се пресяга през преградната стена и започва да рови с ръка. Когато я прибира, стиска в нея чифт слушалки.

— Ей! — разнася се безтелесен глас. — Защо не си го начукаш?

Ранди произнася в посока на съседната клетка:

— Джим иска да види демо. Можеш ли нещо да скалъпиш?

Изсумтяване.