Мэтью Кляйн - Рестарт

Рестартът на една компания е като разследване на убийство. Първата ти задача е да разпиташ заподозрените.

Питам Аманда кое е най-удобното място за провеждане на конфиденциални срещи. Тя ме насочва към заседателната зала отдясно на рецепцията.

В първия момент решавам, че гравираната табелка на вратата — тя гласи „Заседателна зала“ — е иронична шега, задявка от страна на една малка компания към големите й събратя. Но след като влизам, осъзнавам, че не може да става дума за ирония. Като всяко друго място в „Тао“, и тази стая е претруфена и замислена да впечатли. Тук има дълга черна маса, дванайсет стола „Аерон“, нещо като страничен бюфет, който може да крие, но може и да не крие в себе си мокър бар. Всичко в това помещение е последна дума: двата плоски видеоекрана на срещуположни стени, дистанционно управляемо халогенно осветление, вградени в ламперията тонколони, огромна бяла дъска с комплект цветни маркери.

Разполагам се в средата на масата, откъм дългата страна на овала. Посланието ми — не заемам едно от двете властови места на късите страни — е, че съм обикновен човек, който иска да побъбри неангажиращо. Което не е истина, разбира се, но един директор трябва да използва силата на визуалните внушения.

Всяка среща продължава по двайсет минути и протича горе-долу в един и същи формат. Първо, пет минути любезности. Малко приятелски смях от моя страна, колкото да демонстрирам, че не съм чудовище и дори имам сърце, или най-малкото, че съм способен да симулирам това достатъчно правдоподобно. Следва важният въпрос, който задавам нежно, сякаш се боя да не прозвуча оскърбително: „Всъщност какво точно правиш ти в „Тао“?“.

Може би не е изненадващо, че никой, който работи в този потъващ кораб, не е в състояние да ми даде прост и прям отговор. Ранди Уилямс, вицето по техническите въпроси, ми обяснява, че задачата му е да осигури предпоставки за „създаването на страхотен софтуер“. Понеже новата версия на „Тао“ е закъсняла с девет месеца и е далече от завършване, се изкушавам да го попитам дали не работи и на второ място, където вкарва в действие тези си умения.

Димитри Сустев, вице по качеството, ме информира с плътен български акцент през дебелите си като дъна на бутилки от кока-кола очила, че неговата работа е да направи всичко „много, много добро и много, много солидно“.

Катлийн Роси, вице по „Човешки ресурси“, ми казва, че длъжността й изисква да направи „Тао“ страхотно място за постъпилите на работа тук. Мисля си, но не го казвам на глас, че скоро работата й ще бъде да направи така, че „Тао“ да стане страхотно място за напускане.

А Дейвид Перис, дребничкият вице по маркетинга, отказва да отговори директно на въпроса ми, вместо което пита мога ли да му дам време да опише „стратегическата си визия за „Тао“. Когато го уверявам, че може да го направи, той става от стола си, заобикаля дългата маса и се приближава до мен. Започвам да се опасявам, че ще ми налети за прегръдка, но в последния възможен миг той сграбчва един от сухите маркери от поставката към бялата дъска зад мен и започва да чертае някаква схема. Когато свършва след ни повече, ни по-малко от петнайсет минути, на дъската или е изложена стратегическата му визия за нашата компания, или е скицирал тъпоумна защита за „Сан Франциско 49“ [2] Професионален отбор по американски футбол от Сан Франциско. — Б. ред. . Което и от двете да е, той е успял да ме убеди в пълната си безполезност, така че му благодаря и го изпровождам насила от стаята.

Най-важната ми среща за тази сутрин се оказва с Джоан Легет. Джоан (според организационната схема, която държа разтворена пред себе си) е ревизорът (и.д.) на „Тао Софтуер“. Това означава, че знае един критично важен факт, който ми предстои да науча: каква наличност е останала в банката.

Джоан е миньонче, облечена в един от модните комплекти на, Дона Каран“, които обикновено се носят от амбициозните жени, поели нагоре по стълбицата на кариерата. Но по лицето й има бръчки, които в комбинация с някога русата й — сега вече мишосива — коса и луничките, разтопили се в старчески петна, я издават: единственото място, към което се е запътила, е старостта.

И все пак Джоан е първата в „Тао“, която намирам за компетентна и подготвена. Тя ме поздравява стегнато, сяда срещу мен и плъзга пакета с информация, който е подготвила специално за нашата среща. И започва да ме води из него.

По същество това е бизнес презентация, но — докато Джоан описва финансовите проблеми на компанията — създава усещането за двучасов филм на ужасите. И то от онези, на които ти иде да си излезеш по средата и да поискаш да ти върнат парите.