Мэтью Кляйн - Рестарт

Жертвата е почти готова, усети мъчителят. Обезверяването бе ключът. Скоро щяха съвсем доброволно да потекат и отговорите. Изобилие от факти и подробности, водопад от информация, чието регистриране щеше дори да бъде трудна задача. Щеше да се стовари върху тях като дългоочакван дъжд над напукана от сушата земя, като придошла река през сухо дере и мъчителят щеше жадно да пие от този поток. Щеше да каже на жертвата да забави — „По-бавно, ако обичаш!“ — да се върне в началото и да му разкаже пак, като се концентрира върху конкретен момент. Първата среща с жена му например или лятната вечер, когато бяха слушали музика под звездите. „Моля те, върни се пак на това и ми разкажи с всички подробности, за които си спомняш!“ — как е била облечена, на какво е миришела, какъв е бил вкусът на устата й, когато са се целунали. Трябваше да знае всичко. Нямаше незначителни подробности, всичко случило се бе важно.

Разбира се, никой, който е видял лицето ми или чул гласа ми, не може да види слънцето отново. Знаеш това. Казвали са ти го за мен.

Мъжът в стола простена и кимна.

— Но има и други съображения. Семейство, съпруга, деца. Техните деца. Разбираш ли ме?

— Да.

— Имам толкова много въпроси — каза мъчителят и пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше за ново физическо усилие. — Повече въпроси, отколкото пръсти са ти останали, опасявам се. — Вдигна ножа си и докосна с острието му бузата на жертвата си. — Да изчовъркам ли очите ти?

— Не…!

— Ще отговориш ли на въпросите ми?

— Всичко… всичко, което искаш.

— Искам да мислиш, преди да ми отговаряш. Интересуват ме много факти! Ще бъдеш изкушен да игнорираш подробностите. Може да сметнеш, че някои от тях не са важни. Но мен ме интересуват именно дреболиите. Обожавам ги и искам да ги чуя. От първата до последната. Нали така…?

— Да.

— Добре. — И той отдръпна ножа от бузата на жертвата си.

Жертвата изпусна сдържания в гърдите си въздух, благодарен на дарения кратък отдих.

Когато се разнесе следващият писък, той беше толкова силен, че ако имаше някой отвън до бунгалото, щеше да го чуе. Дори някой в края на плажа би го чул, макар да идеше заглушен от дървените стени — протяжен отчаян вой на ужас, идещ на вълни, писък на болка, шок и неспособност да се повярва на случващото се.

Но никой не чу този писък. Никой не стоеше отвън до бунгалото. Никой не се разхождаше по плажа. Мъчителят и жертвата му бяха сами.

Когато воят затихна и се превърна в измъчено хлипане, мъчителят каза тихо, толкова тихо, че думите му прозвучаха като милувка:

— Да извадя ли и другото ти око?

— Не… не, моля те! — прошепна мъжът. — Ще ти кажа всичко. Всичко, което ме попиташ. Всяка подробност…

— Всяка?

— Всяка най-малка подробност. Обещавам!

Сега вече е готов, разбра мъчителят. Сега вече жертвата щеше да разкрие всичко.

А той щеше да научи онова, което трябва да знае. Щеше да работи бавно. Разполагаше с цялата нощ.

Не, разполагаше с всичкото време на света.

Понеделник сутрин е, 9.01 часът, а аз седя на паркинг във Флорида и броя колите.

Това е стар номер — най-лесният начин да се измери пулсът на дадена компания: цъфваш в началото на работния ден — но на секундата! — и проверяваш колко служители ще си причинят главоболието да се явят навреме на работа. Много неща могат да се разберат за компанията от паркинга й.

В този понеделник сутринта на паркинга има дванайсет коли.

Дванайсет коли е окуражително число за компания с петнайсет човека личен състав.

Би било приемливо дори за фирма с 30 40 служители.

Но „Тао Софтуер“ ООД — компанията, която ме бяха наели да спася — има 85 служители. Между другото, осемдесет и пет служители на пълен работен ден. Без да се броят подизпълнителите или тези на непълен работен ден — хора като масажистката, идваща два пъти седмично да мачка нечий гръб, или техника, поддържащ двете машини за капучино в кухнята.

Дванайсет коли… осемдесет и пет служители.

Още не съм минал през входната врата — преди да съм погледнал балансовия отчет или отчета за приходите и загубите — а вече разполагам с числата, които са ми нужни. Те са 12 и 85. Разследването е приключено.

Провеждам това разследване от предната седалка на нает „Форд“ с работещ на пълна мощност климатик. Изучавам колите около себе си. Различават се по цвят и степен на поддръжка, но носят признаците на безжалостно скърцащата икономика: един таурус, три хонди нисък клас, два нисана, очукан шеви пикап с вдлъбнатини по вратата за шофьора. Нищо показно и — по-важното — нищо, което да подсказва, че високоплатените мениджъри на компанията вече са по работните си места.