Мэтью Кляйн - Рестарт

Не проговаря.

— Защото това е името ти, нали — Гул Гедросян? — Посочвам сгърчения на пода агент Мичъл: — Това се опитваше да ми каже той.

Пристъпва напред. Коленичи до мен. Поглежда ме в очите.

Толкова е близко, че мога да я помириша. Под сладкия метален дъх на кранка, който сме пушили преди няколко часа, долавям специфичния цветен аромат от нощта в църквата и после в нейната спалня. Ароматът на цветя, положени върху гроб, миризмата на погребален дом.

— Обещавам, че ще ти разкажа всичко — проговаря най-сетне тя. — Но сега трябва да се махаме оттук. Идват чистачите… всъщност може вече да са пристигнали.

— „Чистачите“?

Поглежда през прозореца. Проследявам погледа й. На алеята пред дома на доктор Лиаго паркира черен миниван „Линкълн“. От него слизат четирима мъже и затръшват вратите си. Лицата им не са ми познати, но маниерът и израженията им — да. Те са едри, мускулести и се движат с бруталната увереност на хора, изпълняващи заповеди от някого, който е по-страшен и от тях самите. Двама носят червени туби за автомобилно гориво. Насочват се към къщата.

— Тук са — казва тя. — Няма да ни чакат. Имат заповеди.

— Заповеди от кого?

— Знаеш от кого.

— Кажи ми истината. Името ти…

Заглушава въпроса, докато е още в долната част на гърлото ми, като ме целува. Позволявам й да го направи. Устните й са меки, устата й е топла, езикът й е мирен.

Когато се разделяме, тя казва:

— Разполагаме с вечността… да оправим нещата.

Болката в крака ми се е притъпила и присъства някак в периферията, като стар приятел, който няма да си тръгне веднага след дългата вечеря.

— Какво да оправим?

— Ще ти обясня всичко — обещава тя. — Наистина. Но сега трябва да тръгваш.

— За къде?

Изважда плик от джоба си и ми го подава. Надписан е: „За Джим Тейн“.

Гледам го, без да го вземам.

— Какво е това?

— Последната ти задача.

— Не искам задача — отвръщам аз и избутвам ръката назад.

Но тя не ми обръща внимание.

— Вътре ще намериш адрес. Иди там и ще оправят крака ти. Има и самолетен билет. Използвай го. Ще те посрещна, когато пристигнеш, обещавам.

— Не.

— Не може да останеш тук. Не се прави, че не го разбираш…

Оглеждам стаята. В нея има шест трупа. По пода има локви кръв, кръв има и по кожените столове и дървената ламперия. Отвън едрите мъже разливат съдържанието на тубите в основите на къщата. Зад вратата на кабинета чувам тежките крачки на един от тях, който е влязъл във фоайето и снове по дъсчения под. Усещам миризмата на бензин.

Права е, разбира се. Не мога да остана тук. Не заради труповете или защото в къщата се излива бензин, а защото е Джими Тейн е свършено. Животът му приключи.

Сещам се за парите, изчезнали от „Тао Софтуер“. За мъртвия Дом Вандербек. За къщата в Санибел. За проститутката на име Либи, лежаща с прерязано гърло на количка. Всичко това сочи към един мъж на име Джими Тейн. Уликите сочат недвусмислено към мен.

— Знам — въздъхвам аз.

— Не можеш да бъдеш Джими Тейн. Това е. Свърши се. Ще опитаме пак.

— Какво ще опитаме пак?

Тя отлепя пръстите ми от пистолета и ми го отнема. Вдига празната ми длан до лицето си. Погалва с пръстите ми кожата на бузите ми и устните си. Целува ги. Усещам топлите й сълзи върху ръката си.

Казвам, но гневът се е изпарил от гласа ми, а от емоциите не е останала и следа:

— Не знам коя си. И не знам какво искаш от мен.

— Ще научиш — обещава тя. Хваща с пръстите ми плика и ги стиска върху него. — А сега е време да вървиш.

Гледам я.

— Гул Гедросян — прошепвам аз, като произнасям името пробно, опитвайки се да го свържа с лицето пред мен. Лицето, което ми изглежда много по-възрастно, отколкото помня Аманда. Много по-мъдро. И много, много по-силно.

И все още красиво. Внезапно осъзнавам, че винаги съм я обичал. Усещането ме връхлита като порив на бриз по лицето. И това не са точно спомени. Просто… едно познато усещане. Усещане за уют. Възможно най-простата и най-дълбока любов.

— Тръгвай — отново казва тя. — Предстои ти дълъг път. Много дълъг път.

Бунгалото е малко и се намира на отдалечен остров до Оркас.

До него няма път, няма начин да се стигне дотам от Оркас и местата, където отсядат туристите — ферибота, хотелите, холистичните спа курорти и художествените галерии. Трябва да наема лодка, за да ме закара на западната страна. Лодката е малък скиф с немощен едва-едва пърпорещ двигател, а капитанът е старец с плътен морски загар и меланома с формата на щата Калифорния върху носа си.