Мэтью Кляйн - Рестарт

Изкрещявам и опъвам до скъсване изолирбанда, който ме фиксира към стола.

Мичъл пропълзява по пода покрай мен, игнорирайки виковете ми, и се скрива в ъгъла на стаята, сгушен до пода, така че да остане незабелязан, ако някой надникне през прозорците. От новата си позиция ще може да стреля по всеки, който влезе да ме спасява.

— Готов ли сте, господин Тейн? — поглежда ме той. — Искам да извикате, че сте ме убили, но не можете да мърдате и веднага имате нужда от помощ. Вкарайте малко мелодрама, ако не възразявате.

— Не — изсумтявам аз.

— Господин Тейн, имам повече куршуми, отколкото са вашите крака. Уверявам ви, че е така, повярвайте ми. Да не говорим, че разполагам и с онзи трион там. — И прави знак с брадичка към инструмента върху бюрото. — Само много специален човек може да издържи повече от минута-две, след като започне рязането. Не забравяйте, че специалността ви е само софтуерът. Разбирате ли ме?

— Да.

— Тогава очаквам в духа на нашето партньорство да изкрещите, както ви предложих. Примерно „Прострелях го!“ или нещо подобно. Може би и „Побързай!“ за по-голям драматизъм.

Прочиствам гърло.

— Помощ! — изкрещявам аз. Поглеждам с едно око към чекмеджето на писалището, където ме чака пистолетът на доктор Лиаго. Просто няма начин да бъде иначе.

— Помощ! — повтарям аз за по-убедително. — Убих го. Застрелях Мичъл. Мъртъв е. Трябва ми помощ. Моля…!

— Много добро представяне, господин Тейн — прошепва одобрително той. — Сега ще трябва да изчакаме…

И обръща пистолета си към отвора на вратата, готов да гръмне онзи, който се осмели да влезе. Отвън се чува шумът от отваряне на входната врата на къщата.

— Джим? — разнася се глас откъм фоайето. Гласът на Аманда. — Там ли си?

Посягам със свободната си ръка към писалището на Лиаго и отварям чекмеджето. Пистолетът е там. Обхващам дръжката и го насочвам към агент Мичъл. Дърпам спусъка.

Чува се щрак и нищо повече — просто чукване на метал по метал. В цевта не е имало патрон. А в дръжката няма пълнител.

Мичъл се обръща към мен — усмивката върху лицето му е изтрита, в очите му няма следи от душа — и на свой ред насочва пистолета си към лицето ми.

Чува се глухо туп.

Мичъл се изненадва. Поглежда ме въпросително, сякаш се е сетил да ме пита нещо, което го е измъчвало напоследък.

И след това рухва странично. Мъртъв е, преди главата му да се удари в пода.

В отвора на вратата застава Аманда. Държи пистолет с дълъг цилиндър на заглушителя, навит към края на цевта, насочен към мястото, където само преди секунда е клечал Мичъл.

Оглежда тялото му. После разглежда останалата част от кабинета и касапницата в него със странна клинична отчужденост, която ме шокира.

Забелязва триона на плота на бюрото. Отива до него и го донася при мен. Срязва с него изолирбанда.

Опитвам се да стана.

Успявам, но само за секунда.

После нещо в крака ми отказва и се свличам. Падам, удрям с брадичка все още отвореното дървено чекмедже на бюрото, което се оказва точно под главата ми, и за четвърти път за този ден изпадам в несвяст.

Събуждам се и този път зная, че е било само за кратко. Може би минута или две. А може и пет. Слънцето зад щорите не се е преместило забележимо от мястото си високо на изток. Във Флорида все още е сутрин.

— Добре ли си? — пита ме Аманда.

Лежа с глава в скута й и тя гали косата ми.

— Прекрасно — лъжа я аз. Кракът ми пулсира. Зрението ми е размътено, сякаш я гледам през дебела два сантиметра паяжина. Объркан съм, замаян, с бели петна в паметта. Устата ми е суха.

— Трябва да се изнесем оттук — казва тя.

Опитвам се да се изправя в седнало положение.

Болка прорязва крака ми и се забива в гърба ми. Боли ме челюстта. Прехапал съм си езика и усещам вкуса на кръв.

Игнорирам болката, опитвам се да се дистанцирам от нея.

— Коя си ти? — питам аз Аманда.

— Знаеш коя съм.

— Какво е името ти… истинското ти име?

— Истинското ми име? — повтаря тя. Замисля се за известно време, сякаш отдавна е забравила как се е казвала някога. Накрая ми отговаря:

— Катерина.

Разнася се мъжки стон. Аманда сграбчва пистолета си. Обръщаме се и виждаме доктор Лиаго, седнал подпрян до далечната стена. Клепачите му се отварят.

— Помогнете ми — немощно моли той.

Ставам с мъка на крака. Главата ми се върти. Избухва някакво бяло кълбо и усещам, че започвам да губя съзнание. Сграбчвам облегалката на стола, за да се задържа прав.

— Дай ми пистолета — обръщам се към нея аз и протягам ръка.