Мэтью Кляйн - Рестарт

Тя поглежда преценяващо отворената ми длан. Щраква предпазителя и ми подава оръжието.

Изкуцуквам мъченически до Лиаго, като прехвърлям тежестта си от единия стол на другия и държа простреляния си крак високо над пода.

— Умирам — съобщава ми Лиаго.

— Да — потвърждавам аз. Отпускам се на стола пред него. Опирам дулото под брадичката му. — Кажи сега какво ми направи.

— Моля ви, извикайте линейка.

— Кой, по дяволите, съм аз?

— Вие сте Джим Тейн… — започва той.

Отмествам пистолета на сантиметър от главата му и дърпам спусъка. Заглушителят отнема от силата на гърмежа, но куршумът попада в стената точно зад главата му и звукът от удара му в дървената ламперия е силен. Дървото се разцепва и треските се забиват в бузата му. В раничките се образуват капчици кръв и започват да се стичат по бузата му. Лиаго се свива уплашено.

— Кажи ми какво направи — повтарям аз.

Зад мен Аманда или Катерина — както и да е името й — се обажда:

— Джим, трябва да си тръгнем веднага.

— Ей сега — успокоявам я аз и пак се обръщам към Лиаго: — Доктор Лиаго… — започвам аз, но се спирам. Замислям се за момент. — Доктор ли си изобщо…?

— О, да потвърждава той.

— И какво правеше? По време на сеансите ни, имам предвид? Хипнотичните ни сеанси? Какво правеше с мен?

— Правех каквото ми бе наредено.

— Какво ти беше наредено да правиш?

Мълчание.

— Кой ти нареди?

— Ще ме убие, ако кажа.

— Аз ще те убия, задник такъв! — прошепвам и за първи път осъзнавам, че го мисля. Ще го убия. Няма значение какво ще ми каже или няма да ми каже. Ще го убия заради това, което ми е сторил.

Поклаща глава:

— Вие все още не разбирате какво ви се е случило, така ли?

— Осведоми ме.

Премества поглед от мен към Аманда и обратно към мен.

— Папката — казва той. — Горното чекмедже… — и поглежда към кантонерката в другия край на стаята.

Казвам на Аманда:

— Донеси я.

Тя се поколебава.

— Донеси я — изръмжавам аз.

Отива до кантонерката. Отваря чекмеджето и изважда от него единствената зелена папка, за която знам от деня, когато бях останал сам в кабинета на Лиаго. Папката е дебела. Подава ми я. Изражението й казва: Това няма да ти хареса.

— Прочетете я — обажда се Лиаго. — И тогава ще разберете.

Оставям пистолета до себе си. Отварям папката и прелиствам страниците. Там са бележките, които вече съм видял — ситният наклонен почерк, изписаните със синьо мастило редове. Всичко е както го помня — хронологичен списък на важните събития в живота ми:

Вицепрезидент по търговските въпроси в „Лантек“, Пало Алто, 1993, запознава се с Либи Гранвил в „Гъската“ (негова сервитьорка).

Джим Тейн моли Либи да излезе на среща с него четири пъти.

Първия път (1) тя казва: „Върви по дяволите“ с равен глас. Сочи му с пръст посоката, където е адът.

Втория път (2) се изсмива — идеята е смехотворна — „Забавно, Джими! Аз и ти на среща!“.

Третия път (3) го игнорира.

Четвъртия път (4) казва „Да“.

Парти на тавана на Боб Паркър, Тейн се напива, опитва се да сваля съпругата на Паркър, Либи го отвежда у дома им.

Гордън Крамер, Сейнт Риджис. Гараж. Белезници. Паркинг зона 40. Тейн изтрезнява. Избягва паркинг зона 4С винаги когато посещава Сейнт Риджис.

Списъкът продължава и продължава — истински поменик от факти, случки и дреболии. За миг се изненадвам от всички тези подробности — знаят за мен, за живота ми толкова много! Но как са научили всичко това? Как е възможно да стане?

И после ме обзема страх… защото се досещам.

Подробностите пред очите ми не са „изрезки“ от живота ми.

Те са моят живот.

Защото аз не си спомням за себе си нищо друго извън подробностите, описани на тези страници.

Да, бях вице по търговските въпроси на „Лантек“. Това е истина. Но какво друго? Опитвам се да си спомня за онези дни… но не помня нищо за компанията, с изключение на името й и длъжността ми в нея — вицепрезидент по търговските въпроси.

Но как изглеждаше офисът ми в „Лантек“? Кой ми беше началник? Не си спомням нито името му, нито поне как е изглеждал.

Опитвам се да се върна към дните, когато ухажвах Либи, но не помня нищо конкретно… нищо, с изключение на забавния факт — толкова често повтарян — че съм я молил да излезе с мен четири пъти и тя ми е отказала първите три от тях, за да се съгласи да дойде на среща едва на четвъртия път.

— Не мога да ви накарам да вярвате на неща, в които не искате да повярвате — обяснява ми Лиаго някъде в далечината. — Никой не може да направи това. Хипнозата не работи по този начин.