Мэтью Кляйн - Рестарт

Оглеждам се. Гордън Крамер лежи по очи в локва кръв, която е изтекла от главата му. Локвата не се уголемява, значи е мъртъв от доста време.

Същото се отнася и до доктор Къртис — тя е загубила половината си лице, което, мисля, е отнесено от изстрелян в упор еднокалибрен куршум. Доктор Лиаго е в ъгъла, свлечен край стената в собствена локва кръв. Не мога да открия шофьора, но съм готов да се обзаложа, че с шофьорската му кариера нещата няма да се развият добре.

— И наистина не изглеждате много добре — потвърждава Мичъл, като продължава да използва нелепия си южняшки акцент, за който отдавна съм се убедил, че е фалшив.

Някой крачи зад мен. Опитвам да се обърна, но съм завързан за стола и не мога да завъртя тялото си. Сякаш за да демонстрира добри обноски, в полезрението ми навлиза Райън Пиърс, гризлито от моргата, и приветливо ми махва с ръка.

— Здрасти — жизнерадостно ме поздравява той.

— Какво става тук? — поглеждам аз отново агент Мичъл.

— Готвех се да ви задам същия въпрос — отговаря ми Мичъл. — Защо всички тези хора са ви завързали за стол и са ви инжектирали тайна отвара?

— Нямам представа — казвам аз и това е самата истина.

— Но знаете защо съм тук, нали, господин Тейн? Или както и да се казвате там. Знаете кого търся, нали, господин Тейн?

— Да.

— И къде мога да намеря това лице?

— Не знам.

Той поклаща съжалително глава.

— Не съм сигурен дали ще ми повярвате, но ми е трудно да приема това. Издирвам го от много години. Честно казано, от прекалено много години. Приближавам се до него. Вече го познавам много добре. Той ми е като близък приятел. Чел съм имейлите му, виждал съм личните му документи, слушал съм разговорите му по мобилния телефон. И знаете ли какво мисля? Знаете ли какво ми говорят всички тези свидетелства?

— Какво?

— Той е тук.

— Да, знам това. Казвали сте ми го — той е във Флорида.

— Не, господин Тейн — казва ми той, — не разбирате. Гул Гедросян е тук. Гул Гедросян е в „Тао Софтуер“.

— В „Тао“? — мъча се да разбера думите му. Поклащам глава. Анестезията, наркотикът или каквото и да е онова, което са ми инжектирали, замъглява мислите ми, прави ме бавен и глупав. — В „Тао“? — повтарям аз.

От ъгъла на стаята зад мен се разнася стон. Мичъл поглежда нататък. Шофьорът на лимузината на Гордън Крамер изпълзява в полезрението ми. Той е на пода и пълзи, като си помага с една ръка, неспособен да повдигне лице от пода. Бузата му се драска по дюшемето и от това лицето му прилича на мекотело, залепено за стъклената стена на аквариума.

— Помощ — изпъшква той.

Мичъл изважда от джоба си пистолет — огромен пистолет с гигантска фалическа цев — и го насочва срещу нещастника. Дърпа спусъка. Главата на шофьора експлодира в облак сива мъгла.

Мичъл се обръща обратно към мен, като че ли току-що е избърсал мъхче от ризата си.

— Та ако се върнем на въпроса, господин Тейн… Искам да ви предупредя, защото ми харесвате. Вие сте много забавен и аз оценявам шеговития ви начин на изразяване, повярвайте ми, наистина е така. Но ако не ми кажете всичко, което знаете за Гул Гедросян и къде мога да го открия, ще трябва да приложа спрямо вас някои доста неприятни техники на разпит. Повярвайте ми, нито вие, нито аз бихме желали да се стигне дотам.

— Защо искате да го намерите?

— Това си е моя работа — сопва се той. Но след това размисля. Гласът му омеква: — Смятате ли, господин Тейн, че Сатаната ходи сред хората, преструвайки се, че е човек?

— Мисля, че изобщо не ми пука. Имам собствени проблеми, които трябва да разреша.

Обмисля отговора ми много внимателно. Свива устни преценяващо. Накрая се усмихва:

— Може и да сте прав. В такъв случай Гул Гедросян е човек. Просто един зъл човек. Човек, извършил ужасяващи неща. Човек, причинил болка на мои приятели. Човек, убил мъже и жени, които съм обичал. Действията му плачат за отмъщение. Аз съм отмъщението. Той мисли, че може да се скрие зад други хора. Е, бърка. Стигнал е до края. Затова и напусна Калифорния. Затова се премести във Флорида. Бяга от мен. Изплашен е. Защото съм го открил.

— Ако е така, защо сте насочили пистолета си срещу мен и ме питате къде се намира?

— Да… — казва той се усмихва, все едно съм го уловил в леко послъгване. — Трябваше да кажа, че почти съм го открил. Почти. — Усмивката му изчезва. И пак вдига пистолета срещу лицето ми. — Къде е Гул Гедросян, господин Тейн?

— Не знам.

— Нека ви попитам по различен начин. Къде е приятелката ви? Под какво име се подвизава сега?