Мэтью Кляйн - Рестарт

— Можеш да си го вземеш — казва ми странникът, без да се обръща към мен. — Той е твоят син.

— Внимателно — казва мъжки глас в ухото ми.

Когато отварям очи, установявам, че не съм в банята и не ми говори чернокосият непознат. Краката ми не газят във вода, няма вана и няма малко момче.

Седя на стол. В стаята е много студено, треперя и всичко около мен е размито и нефокусирано. Опитвам се да изтрия мръсотията от очите си, но ръката ми е завързана. Не мога да помръдна. Завързан съм за стола.

Зрението ми се фокусира. Стаята е с дървена ламперия и тежки дървени щори на прозорците, които напълно спират слънчевата светлина. Виждам писалище, кантонерка в ъгъла, диплома в рамка на стената. Познавам това място: кабинетът на доктор Лиаго.

— Буден ли е? — пита женски глас.

Обръщам глава към жената. Познавам я. Има къса сива коса, ниско подстригана в стила на възрастна лесбийка. Безцветните сиви очи ме наблюдават без никакво изражение в тях. Кожата на шията е сбръчкана. Възможно ли е това? Защото жената е доктор Къртис — психоаналитичката ми от Калифорния. Стои до доктор Лиаго, дребния мъж с бялата брада. Какво правят те двамата заедно? И защо тя е във Флорида?

— Дойдох да те видя — отговаря ми тя и така разбирам, че съм задал въпроса си на глас. — Пристигнах, за да ти помогна. Имаш нужда от помощ. Нещата излязоха от контрол.

— Какво се случи? — питам аз. Започвам да си спомням: летището, Гордън Крамер. четирипръстата му ръка, държаща металния „Самсонайт“, шофьорът на лимузината, напоената в хлороформ носна кърпичка…

— Имаш нужда от помощта ни, Джими — разнася се познатият ми сърдит глас. Обръщам се, за да локализирам източника. Но не мога — през гръдния ми кош минава ремък. Чувам крачки по дъсчения под и в полезрението ми изплува Гордън.

— Какво правиш? — не проумявам аз.

Джими, ти оплеска нещата — отговаря ми Гордън.

— Джими ли е? — пита доктор Къртис. — Все още е Джими Тейн?

— Така пише тук — обяснява Лиаго. Той държи в ръка няколко напечатани страници и бързо преглежда съдържанието им, прелиствайки ги явно в търсене на нещо. — „Джими Тейн“ пише тук.

— Но ние опитахме това — започва доктор Къртис. — И виж какво…

— Прави, каквото е написано — прекъсва я Гордън.

Не задавай въпроси. Изпълнявай точно, както е разпоредено: Джими Тейн.

Доктор Къртис свива устни неодобрително. Не е съгласна, но е разумна — никога недей да спориш с Гордън Крамер.

Доктор Лиаго отива до бюрото си. На плота му лежи металният „Самсонайт“, донесен от Гордън. Докторът щраква ключалките и отваря куфарчето. Изважда от него нещо загърнато в черна тъкан. Избутва куфарчето встрани и разгъва тъканта. В нея има набор спринцовки, хванати с ластик. Изважда стъклено шишенце от джоб в тъканта и избира спринцовка. Разкъсва стерилната опаковка, сваля пластмасовото капаче и започва да изтегля със спринцовката течност от шишенцето. Когато спринцовката се напълва, той я вдига срещу светлината и я почуква с нокът.

— Какво правиш? — повтарям аз със засилващо се безпокойство. — Гордън, какво прави този?

— Джими, сам разбираш, че оплеска нещата, нали? Ние само се опитваме да ти помогнем. Предполагам, искаш да останеш жив, нали така?

— Какво искате да ми направите?

— Трябваше да се вслушаш — назидателно продължава Гордън. — Ти имаше всичко, Джими. Той ти даде всичко, за бога. Работа, съпруга, пари. Какво, по дяволите, си мислеше, тъпи глупако?

— Съжалявам — казвам аз, без да имам и най-малка представа за какво съжалявам, макар да схващам, че май съм сторил нещо ужасно. — Само ме пуснете. Нека се прибера у дома. Край на издънките, Гордън. Обещавам…

— Вече е много късно — отрязва ме Гордън. — Ти направо дерайлира, приятелю. Излетя от шибаните релси. Точно както истинският Джими Тейн щеше да направи. Напълно безконтролно и абсолютно безотговорно. — Обръща се към Лиаго: — А ти се справи много добре, докторе. Получи се също като истинския Джими Тейн.

— Благодаря — мекушаво отговаря докторът, но звучи повече изплашен, отколкото доволен.

Гордън Крамер ми е причинявал някои доста лоши неща в миналото. Удрял ме е в лицето, когато съм го лъгал, натика главата ми в тоалетна чиния, когато ме улови с хероина, окова ме за противопожарна пръскачка в подземен паркинг, вкара ме против волята ми в 45-дневна програма за изчистване в Сан Бруно, заплаши ме със затвор, ако откажа да правя всичко, което се изискваше от мен там, и изхвърли в канализацията мой кокаин на стойност 10 000 долара, след като претърси дома ми и го откри в бюфета, зад пакетите корнфлейкс.