Мэтью Кляйн - Рестарт

Познавам Гордън от близо петнайсет години. И ако паметта не ме лъже, това е първият път, когато го виждам да ми се усмихва.

Оставя куфарчето си на земята бавно. Отваря пръстите си около дръжката му. Протяга ръка към мен.

Не ме изненадва, че кутрето му липсва. Може би съм го предугадил преди няколко минути, когато не се изказа за миризмата на дрехите ми, докато се прегръщахме. Онзи Гордън Крамер, когото познавам — истинският Гордън Крамер, ченгето, което би преместило планини, за да ме опази от опасност, в повечето случаи такава, която сам съм създал — щеше да попита сопнато какво, по дяволите, пуша, с кого, защо очите ми са червени, а дъхът ми вони на кранк.

Този Гордън Крамер обаче просто се усмихва. Устата му се движи и изговаря думи, които не мога да разбера, и ми трябва момент, за да осъзная, че е изрекъл тези думи на руски. На път съм да го наругая, но в същия миг усещам върху лицето си нещо лепкаво — носна кърпичка, притисната със сила върху носа и устата ми от шофьора, който някак се е озовал зад мен, и миризмата ме прорязва като терпентин, химическа и метална, а след това ме блъсват в лимузината, челото ми се удря в рамката на вратата и всичко пред мен почернява.

Сънят ми винаги започва така…

Намирам се в тъмна къща. Къщата ми е позната, но не е моята. Качвам се по спираловидна стълба.

Макар къщата да не е моята и да е тъмна, не ме е страх. Усещането ми е за място, на което принадлежа — тази тъмна къща, с дългата стълба, по която се качвам.

Спирам на площадката в горния край на стълбата. Далече пред мен, в края на коридора, виждам врата.

Тръгвам към вратата. Дюшемето под краката ми поскърцва. Завъртам дръжката и влизам през вратата.

Озовавам се в детска стая. Момчешка стая: сини тапети, статуетка на развихрен Супермен върху бюрото, пластмасов контейнер, пълен с коли „Мачбокс“, нахвърляни като миниатюрна версия на купчина скрап.

Момчето спи в леглото си. Осветява го лунната светлина. Облечено е в синя трикотажна пижама със сиви крачоли. Косата му е руса и твърде дълга за момче. Вдигам го от леглото и го понасям спящо на ръце, а главата му се люшка и косата му виси.

Не се събужда. Диша тихо. Пренасям го през дългия тъмен коридор до друга врата. Под нея избива ивица жълта светлина. Чува се и някакъв звук. Изгромоляване като от тежка машина или далечна гръмотевица.

Понеже ръцете ми са заети е момчето, бутвам с крак вратата в долния й край. Отваря се лесно.

Сега разбирам причината за звука, който съм доловил през вратата. Течаща вода. Тя шурти от крана и се излива във вече преливаща вана. Стича се по външната й страна върху покрития с бели плочки под, където вече е дълбока два-три сантиметра.

Над ваната е надвесен мъж. Облечен е в тъмни дрехи. Косата му е тъмна и черна, права и стига до под раменете му. Жилава коса, мръсна коса — косата на човек, който е умрял отдавна.

Проговаря ми, без да се обръща към мен:

— Донесъл си момчето си — казва той. Питам се изрекъл ли е това на глас, или съм прочел мислите му. — Дай ми го…

Влизам в банята и краката ми джвакат във водата. Отнасям момчето до непознатия. Той продължава да стои с гръб към мен.

— Казва се Коул — съобщавам аз на облечения в черно мъж. — Син ми е. Единственият ми син.

— Сложи го във водата нарежда ми странникът. Извивам шия в опит да видя лицето му. Но то остава скрито. Виждам само дългата му мъртва коса.

— Не разбирам — казвам аз на непознатия.

Но той не ми отговаря. Усещам, че се движа, нося детето си до ваната, въпреки че си заповядвам да не мърдам. Навеждам се над коленичилия непознат и внимателно поставям Коул във водата. Той — все още спящ — остава на повърхността.

— Сега ни остави — нарежда ми непознатият.

Отстъпвам встрани.

Непознатият посяга към момчето. Вглеждам се в ръката, която се подава от черния му ръкав. Това е само кост… по нея няма кожа.

Той поставя костеливата си ръка върху гърдите на Коул и го натиска надолу с изненадваща сила.

Момчето потъва до дъното на ваната. Отваря очи и се опитва да изкрещи, но няма звук… само голям въздушен мехур, който излиза от устата му и се разпуква на повърхността. Поглъща вода. Отваря широко очи. Крещи беззвучно, тресе глава напред-назад. Малките му пръстчета драскат по костеливата ръка. Момчето вдишва вода в дробовете си.

Непознатият продължава да го натиска. Той е силен и безмилостен. Борбата е кратка: момчето рита безсилно, но е приковано към дъното от мъртвешката ръка. Наблюдавам лицето му, докато животът го напуска. Гледа ме, умирайки, с все още широко отворени очи. Въгленчето на живота зад тях постепенно угасва. Когато тялото му спира да се гърчи, непознатият вдига ръката си. Трупът изплува на повърхността.