Мэтью Кляйн - Рестарт

Излизам през задния изход и попадам на улицата. В същия момент две полицейски коли влизат през предния портал с пронизително надути сирени и въртящи се сигнални светлини. За момент очаквам да се разнесе изсвистяване на гуми, да видя див обратен завой и да започне лудешко преследване, но когато поглеждам в огледалото за обратно виждане, установявам, че полицейските коли съвсем културно спират пред товарните рампи.

Не обръщат никакво внимание на хондата с опръсканите е кръв мъж и жена в нея — а може би изобщо не ни забелязват — и ние поемаме на запад, минаваме през билото на някакъв хълм и се скриваме от погледа им.

Регистрираме се в „Бест Уестърн“ на Даниелс Паркуей, който се оказва първият хотел най-близко до летището. Вземаме стая на третия етаж с изглед към паркинга. Веднага след като затваряме вратата и я заключваме с двукратно завъртане на ключа, аз се отправям към леглото и след десет минути заспивам.

Когато се събуждам, стаята е тъмна, а навън е нощ. Чувам Аманда до мен лекичко да похърква. Цифровият часовник на нощното шкафче показва два часа.

Нещо ме тревожи. Тревожи ме — осъзнавам го едва сега — откакто влязох в склада и намерих убитите мъже, екзекутираните мъже, и слепия с извадените очи.

— Аманда?

Размърдва се.

— Събуди ли се?

Не съвсем — отговаря ми тя.

— Защо не е убил и теб?

— Кой?

— Онзи в склада. Убил е всички останали. Но не и теб.

— Не знам отговаря ми тя в тъмнината. Настъпва продължителна тишина. Усещам я неспокойно да се размърдва до мен. — Ти не ми вярваш — казва накрая Аманда.

— Вярвам ти.

Но не са те убили. Убили си всички останали, без теб.

— Обещай ми? — настоява Аманда.

И кръвта по пръстите ти. И руснакът с извадените очи.

Но казвам:

— Обещавам ти.

Само че какво представлява едно обещание за двама наркомани?

Тя открадва това обещание, като се качва върху мен. Целува ме грубо и плъзва език в устата ми. Разкопчава колана на панталона ми и го смъква надолу по бедрата ми. Яхва ме и ме изненадва — изненадан съм, че е готова за мен, но най-вече, че аз съм в състояние да реагирам, че ще се чукаме само няколко часа след всичко случило се, няколко часа след като съм видял мъртва жена ми Либи, която не се казва Либи наистина, и след срещата с мъжа с извадените очи, който завря пистолет в устата си.

Сексът е бърз и груб — днес няма никаква романтика, само отчаяние. В момента на кулминацията съм отвратен от всичко: от собственото си тяло — с кръвта по ръцете и лицето ми, от Аманда, която, преди да ме яхне, се бе притиснала в мъртвец с пръсната глава, за да му отнеме запаса от дрога.

Вземаме душ заедно, измиваме от себе си кръвта и спермата, които изтичат през сифона като лош сън в светлината на зората.

Обратно в стаята тя коленичи пред джинсите си, които са все още мокри от кръв, и изважда пластмасовия пакет, който открадна от самоубилия се. Идва с него при мен на леглото. Посипва щипка жълти кристали в главата на стъклената лула и започва да я нагрява отдолу със запалката. Кристалите се изпаряват в бял дим. Аманда завърта ловко лулата, продължавайки да я донагрява равномерно от всички страни. После всмуква от дима. Усмихва ми се и ми подава лулата и запалката.

Знам отлично, че не трябва да го правя, особено след всичко, което се случи. Но се успокоявам, че скоро ще се откажа. Не днес обаче. Само не днес.

Щраквам запалката и нагрявам черната пепел, полепнала по нея отвътре. Вдъхвам. Има вкуса на прегорял пушек, като през студена зима, но почти веднага усещам прилива на вълната удоволствие, негата, спокойствието и щастието.

След няколко минути отново правим секс и този път не изпитвам отвращение. Продължаваме по същия начин следващите няколко часа, като не мислим за нищо друго, освен да се чукаме. Прекъсва ни иззвъняването на мобилен телефон,

Отнема ми малко да го намеря — оказва се в джоба на панталона ми и след това да дойда на себе си и да си спомня къде се намираме. Събирам мисли, колкото да мога да отговоря на позвъняването.

— Ало? — казвам аз, опитвайки се да звуча нормално, което напоследък ми се удава все по-трудно.

— Пристигнах, Джими — съобщава ми глас. И тогава си спомням: аз бягам от източноевропейски гангстер и от някого, който се представя за агент на ФБР, а съпругата ми е мъртва — една жена, която всъщност не се казва Либи.

Гласът в слушалката е като забита в реалността котва, която ме тегли обратно, и той принадлежи на Гордън Крамер, единствения човек на земята, на когото имам доверие. Това, че той е и човекът, на когото тържествено съм обещал никога повече да не докосвам дрога, ми се струва ирония, която дори аз съм в състояние да забележа, макар и в това си ненормално състояние, докато гледам стъклената лула на пода до мен.