Мэтью Кляйн - Рестарт

Вътре е тъмно. Връхлита ме силна воня на котешка пикня. Единствената светлина идва през вратата зад мен — слънчевите лъчи образуват идеален правоъгълник на цимента пред краката ми. Отвъд този правоъгълник, в тъмнината, виждам стена от черни пластмасови ленти, висящи от тавана като завеса — безрезултатен опит да се съхрани студеният въздух вътре по време на товаро-разтоварните работи. Разбутвам ивиците и минавам през тях.

Тук е дори по-тъмно, а очите ми още не са свикнали с полумрака след яркото слънце навън. Примижавам. Започвам да различавам дълги редици от маси и скамейки, някакво индустриално оборудване по масите, купчини боклук по пода. Миризмата на амоняк е задушаваща. Много добре ми е известно, че това няма нищо общо с котките. Бил съм в прекалено много тайни квартири, прекалено много къщи, в които мирише на урина, прекалено много кухни със стъклени мерителни кани и бунзенови горелки върху плотове до самуни „Уондърбред“ и бисквитен „Милано“. Миризмата на амоняк означава едно нещо — лаборатория за амфетамин. Но толкова наситената миризма на амоняк подсказва нещо друго — промишлена лаборатория.

Знаят, че съм тук, естествено. Така че няма никакъв смисъл да се прокрадвам. Викам в тъмнината:

— Ало…? Кой е тук?

Гласът ми отеква. Акустиката ми подсказва, че помещението е голямо и празно — цимент и стомана.

— Аманда?

Влизам по-навътре, протегнал напред лявата си ръка и стиснал с дясната пистолета на Аманда. След двайсетина метра мракът вече е пълен. Стъпвам върху нещо стъклено, то се счупва на парчета, които звучно се раздробяват, докато продължавам да вървя.

— Аманда?

Напредвам в мрака. Спъвам се в нещо. Метално е, ритвам го и с мъка запазвам равновесие. То се плъзва напред по пода.

— Кой е тук?

Чувам пред мен някакъв шум… човешки. Дишане…? Плач…?

— Аманда? Ти ли си?

Отправям се в посока на звука, все по-навътре в склада. Кракът ми ритва нещо меко. Спирам и клякам. В тъмнината едва различавам човешко тяло. Опипвам го. Усещам, че е мокро. Пръстите ми са лепкави. Нещото диша затруднено и мога да чуя мехурчетата в дробовете му.

— Аманда…? — прошепвам изтръпнал аз.

Но не е Аманда, сега вече ми е ясно. Прекалено голямо е и е облечено в нещо като мъжко яке. Изправям се. В далечния край на помещението нещо се мержелее — врата в стената.

Отправям се към светлината. Докосвам с пръсти стената, покрай която се движа. Тя е желязна и нагрята от слънцето навън. Ръката ми минава през електрически ключ. Натискам го, той щраква — над мен светва ярка натриева лампа, започва да съска и пространството се трансформира под студената й бяла светлина.

В помещението са подредени успоредно дълги редици метални маси. Плотовете им са отрупани с химически стъклени съдове, високи метални стойки, от които се спускат гумени маркучи, кафяви стъкленици. По масите има туби с разредител за боя буквално стотици на брой — и десетки резервоари за пропан с размера на малки дирижабли. Подът е осеян с боклук: непотребни празни бутилки, гумени тръби и тапи.

В средата на дългата пътека лежи мъжът, когото съм ритнал. Сгърчен е на пода между две от металните маси. Лицето му е извърнато от мен.

В далечния край на стаята, до пластмасовата завеса, през която съм влязъл, седят в редица подпрени до стената трима мъже. Минал съм покрай тях в тъмнината, без дори да подозирам за присъствието им.

И тримата имат в челата си черни дупки от куршум. Около всяка рана се различават кръгове от обгорял барут, подобно на малки капризно присвити устни в кожата им.

Разстреляни са по екзекуторски, както са стояли прави. Това е очевидно по стената зад всеки от тях, опръскана на височината на главите с кръв и парчета мозъчна тъкан, и по кървавата следа надолу, оставена при свличането на всеки мъж до пода. Тези три обърнати на обратно удивителни приличат на графити — своеобразна пунктуация, обозначаваща изненада, може би изненадата на мъжете, когато са били поразени от куршумите.

До убитите седи Аманда. Очите й са отворени. Диша. Гледа право напред. Изглежда не ме забелязва.

— Аманда? — изтичвам аз до нея.

Поглежда ме едва сега. Познала ме е.

— Джим — едва чуто прошепва тя. Заравя лице в ръцете си и се разплаква. Плачът й е беззвучен, тялото й се тресе, търка очите си, но не издава никакъв звук. Забелязвам, че ръцете й са покрити със засъхнала кръв.

Клякам до нея.

— Сториха ли ти нещо?

Прегръща ме.

— Не… — Прегръща ме и заравя в рамото ми: — Господи… господи…